"Тръмп спечели и сега ще видите вие!" Какво ще видим?

Америка и ние

Добре известно ми е, че поне от 1876 г. насам българската политика може да се разглежда като далечно ехо на американската. Достатъчно в това отношение е да се припомни, че автор на знаменития лозунг „Свобода или смърт!“ е вирджинският революционер Патрик Хенри, който (кръгли сто години преди това да направят априлските въстаници у нас) с тези думи призовава събратята си да се простят с илюзорния мир и да се вдигнат на революционна война против тираничния монарх. Да би понечил някой да разкаже тази история на танцуващите хоро с Априлско знаме в ръка пред Народния театър – сигурно биха го
„набили“ (по Костадин Костадинов) като отродител, майцепродавец и чуждестранен агент. Не ми се мисли какво биха направили танцуващите хоро, ако този същият им
разясни например още и това, че първата патриотична песен, посветена на свв. Кирил и
Методий („И след тисяща година“ от 1860 г.) използва музика на английския композитор Джон Стафорд Смит от 1790 г. При това през 1814 г. тази музика е приспособена за американска патриотична песен със заглавие „Star Sprangled Banner“, която навръх 3 март (!) 1931 г. се превръща в… национален химн на САЩ. Ако някой изсипе всичко това в ушите на танцуващите хоро, те сигурно биха наченали минимум подписка за провеждане на референдум за въвеждане на смъртно наказание за престъпления срещу патриотизма. 

Но ако за далечната история може да се поспори, то дълбоката връзка между политическия живот в САЩ и този в България в днешни дни, изглежда, не подлежи на съмнение. Може би затова например много от преките и косвени участници в погрома, извършен миналата седмица пред Народния театър (от редови членове на шпиц-командите на Нешка Робева, та чак до гореспоменатия Костадин Костадинов) неуморно премятаха из устите си името на новоизбрания американски президент в поредица от коментари, които могат да се обобщят накратко така: „Тръмп вчера спечели, ние сме окрилени и сега ще видите вие!“. В този дух (и вероятно също „окрилен“) даже социологът Андрей Райчев възкликна по БНР: в България най-сетне може да се очаква „нормализация по подобие на Тръмп в САЩ“.

Е, ако погромът пред Театъра е първото изявяване на тази „нормализация“ на местна почва, то Господ да ни е на помощ. Но и аз мисля, че това, което се случва в САЩ, в решителна степен предопределя това, което ще се случва у нас. Затова за нас е изключително важно да осмислим в пълнота американските избори: какво показва техният резултат, какви са причините за него, какви са възможните му последствия за днешна България.

Какво показва резултатът от американските избори?

Според родения в СССР американски писател Гари Щейнгарт (Игор Семьонович Щейнгарт), автор на романа Абсурдистан (2006 г.), резултатът от изборите показва, че: „Те ядат котките, те ядат кучетата“ се оказа по-ефективно послание от „Нека ви помогна да закупите първата си къща“. Става въпрос за добила популярност (и очевидно безумна) реплика на Доналд Тръмп от неговия единствен дебат с Камала Харис (10 септември), която Щейнгарт противопоставя на едно от водещите послание в предизборните речи на Харис. Тази афористична преценка бързо се превърна в антирепубликанско следизборно знаме в социалните мрежи у нас и не само, но според мен тя е наивна, надменна и невярна. Наивна е, защото по детински начин свежда цялата текуща динамика на американския политически живот до борба за надмощие между „глупави“ и „умни“ американци; надменна е, защото скришом утвърждава, че в тази борба са победили оглупелите – и даже че американците може би са фатално оглупели; тя е и невярна, защото изказването на Тръмп за кучетата и котките всъщност никога не е било във фокуса на неговата кампания като предизборно „послание“. Впрочем въпросното изказване набързо беше извадено с подигравчийски цели от контекста на предизборния дебат (включително и, признавам си, от автора на настоящото четиво). Това не позволи на широката аудитория да си даде сметка, че републиканският кандидат осребри безумието за кучетата и котките за сериозен удар срещу опонентката си, а именно: на последвалата от нейна страна забележка, че подобни изказвания показват защо толкова много високопоставени републиканци са изоставили Тръмп и вече не желаят да работят с него, той отговори, че те не са го изоставили, а са били уволнени заради неспособност да се справят с работните си задължения в Белия дом – нещо, което демократите никога не правят със своите.

Не, в Америка се случи нещо съвсем различно от това, което е в главата на Щейнгарт. За мен то стана напълно очевидно към вечерта (българско време) на 6 ноември, когато Джон Кинг, водещ старши коментатор на Си Ен Ен, разгъна в цялост своята „Magic Wall“ (интерактивна избирателната карта на САЩ), задавайки на софтуера команда да визуализира изборните резултати не просто щат по щат, а избирателен окръг по избирателен окръг в рамките на всички щати. Какво се видя? Огромни територии, може би над 95% от цялата площ на държавата, оцветени в плътно (републиканско) червено; съществена част от тях – бивши демократически окръзи; само миниатюрна част от избирателните окръзи (повтарям – като територия) със запазена демократическа принадлежност, почти всички без изключение – съсредоточени около щатски свръхметрополии. Дори в традиционно „сини“ щати като Калифорния или Ню Йорк демократите губят в много от окръзите извън съответните градски мегацентрове. Републиканският кандидат печели убедително по всички фронтове с напомняща (макар и слабо) за Рейгън победа: 312 срещу 226 гласа в електоралната колегия и 50.4% срещу 47.9% в „народния вот“. Републиканските кандидати печелят горната камара на Конгреса (с минимум 52, засега, от общо 100 места) и, най-вероятно, ще успеят да удържат долната (към момента на завършването на този текст не им достигат 2 гласа до мнозинството от 218, но броенето продължава).

Изглежда, значи, че вече не е достатъчно да се казва, че „Тръмп владее републиканците“. Чрез пълномащабната републиканска победа от 5 ноември 2024 г. Тръмп владее още: Белия дом (т.е. изпълнителната власт); доколкото владее Републиканската партия, той владее и новия републикански Конгрес (т.е. законодателната власт); а може да се каже, че владее и Върховния съд, където от общо 9 върховни съдии неограничени мандати в момента изпълняват шестима републиканци, трима от които – назначени на новия стар президент в предходния му мандат, 2016-2020 г. Накратко, резултатите от американските избори показват, че САЩ днес – тривластието на държавната машина и народът едновременно – това е Доналд Дж. Тръмп.

Какви са причините за този резултат?

Наивно прибързват, струва ми се, онези, които вещаят „край на американската демокрация“. Да не забравяме, че в края на 1780-те бащите основатели са обезпечили новородените „свободни и независими щати (държави)“ с развити до степен на маниакалност „защитни и балансиращи механизми“ (прословутите „checks and balances“), които са в състояние да унищожат още в зародиш амбициите на потенциални бъдещи кандидат-тирани даже от ранга на Джордж III. Не ми се вярва тръмпизмът да носи в себе си толкова мощен антиполитически гений, който да е в състояние да разруши бронята на Американската конституция. Все пак в САЩ федерални избори се организират на всеки две години (за пълен състав на долната камара и за 1/3 от състава на горната камара на Конгреса), а веднъж на четири години се гласува за президент. Партийно-политическо кръвосмешение от Путинов тип във властовите органи на държавата тук е поначало и практически невъзможно. Е, за съжаление същото не може да се каже за държави, които са значително по-млади от САЩ – и като календарна възраст, и като конституционен опит, каквато е например сегашната българска държава…

Но на какво се дължи изборният резултат от миналата седмица, който накара мнозина (според мен – необосновано) да се отчаят за бъдещето на Америка?

Според анализ на американския политически мислител Франсис Фукуяма за Файненшъл Таймс от 8 ноември основните причини са свързани с две тежки изкривявания на класическата либерална идея, които се разгръщат през втората половина на миналия век. Първото изкривяване е „възходът на неолиберализма“ – на поставянето на пазарната свобода на първо място и ограничаването на възможностите на правителствата да се месят; второто изкривяване е свързано с „политиките на идентичността“ или „пробудения (woke) либерализъм“, при който „прогресивната загриженост“ за тегобите на работническата класа е заменена от „целеви протекции“ на правата на по-малки, маргинални групи: мигранти, ЛГБТ и др. Държавната власт, съответно, започва да се прилага все повече за защита на правата на тези маргинални малцинства – за сметка на мнозинствата, у които започва да се трупа неудовлетворение и недоволство.

Ето как обновяващата се левица, пише Фукуяма, е изоставена от традиционните си поддръжници, които започват да търсят и намират подкрепа другаде. Парадоксално, но напълно обяснимо, бившите комунисти във Франция и Италия преливат към лагерите на Льо Пен и Мелони; демократите в САЩ пък окончателно губят връзка с работещите от перифериите, които преливат към MAGA; а днешната демократическа идея се свива все повече до балона на „образованите градски професионалисти“ – малките сини региони на електоралната карта, споменати по-горе. И действително, количествените данни показват, че между 2020 и 2024 г. демократите успяват да увеличат броя на гласоподавателите си (и то с минимален процент) основно в една единствена група: тази на белите образовани жени. Навсякъде, навсякъде другаде преливането на гласове е в безпощадно републиканска посока – латиноси, азиатци, афроамериканци, 18-29, 30-44 и 45-64-годишни и пр. Ето какви са причините за възхода на тръмпизма в днешна Америка, смята Фукуяма; и това е устойчива тенденция, продължава авторът, която носи невъобразимо тежки рискове за политическия ред вътре в САЩ, за световната търговия, особено за Европа и т.н., и т.н.

Позволявам си да оценя това обяснение като правилно, но недостатъчно. А то е недостатъчно, защото не отговаря на главния въпрос, а именно: защо не спечели някой друг, „по-нормален“ републиканец? Защо не спечели Ники Хейли например – тя се представяше толкова добре? Защо точно Тръмп – този имигрант в професионалната политика, който няма нищо общо с почтените републиканци на 1980-те и 90-те като Роналд Рейгън, Джордж Буш (баща и син), Джон Макейн, Мит Ромни?

It’s the media, stupid – и ние действително ще се окажем глупаци, ако не си дадем ясна сметка за това във вихъра на каква медийна революция сме попаднали. Казано съвсем накратко, въпрос на време беше да се появи ловък и харизматичен лидер, който да овладее новите технологични медийни площади. Край тях отдавна вече са струпани недоволстващите „маргинализирани мнозинства“ (по Фукуяма), които от много време не са разговаряли (и не желаят да разговарят) с носталгично-благоприличните политици на 80-те и 90-те (като Хейли например) – естествен продукт на редакционните филтри на (тогавашните) вестници, радио- и телевизионни студиа. Този харизматичен лидер в американския случай се оказа Доналд Тръмп. Но конкретното име няма никакво значение: ако не беше той, щеше да е друг; аудиториите и техните тревоги и неволи – те щяха да са все там и все същите.

България и Европа – накъде?

Една от причините, поради които Европа и Америка формират единно, „евроатлантическо“ културно пространство, е тази, че политическите процеси от двете страни на Океана остават неразривно свързани – и в добро, и в лошо. Казано на популярен език, „здрава“ Америка води до здрава и процъфтяваща Европа; „кихаща“ Америка – до грипозна Европа. Вярно, през 1770-те тази неразривна връзка е вдъхновила първите европейски революционери да се надигнат на борба за „Свобода, равенство, братство!“ – континенталният прочит на откритието на бащите основатели отвъд Океана (за ужас на руския имперски двор), че „всички хора са създадени равни“. През 1870-те българите ще поемат по все същия път всред „напредналите идеи на нашия либерален век“ (по Иван Вазов). Днес обаче е друго. И ако днешна Америка поема по някакъв път, който трябва „да я направи отново велика“, то нещо подобно можем да очакваме и в Европа – след MAGA трябва да се готвим за MEGA. А това най-вероятно означава, че на носталгичния порив на американците към изолация част от европейците ще отговорят с носталгични пориви към дезинтеграция.

Разбира се, Европа не е единна политически и езиково и всичко това няма как да се случи наведнъж. По-вероятно изглежда то да се разгърне в отделни държави и съобразно различни местни контексти. Струва ми са самоочевидно коя от всички държави в рамките на ЕС е сред най-предразположените към развихряне на подобен процес: достатъчно е човек да погледне онези прословути сондажи относно европейските предпочитания в двубоя Харис/Тръмп, където България заема почетното второ място (след Унгария) с 49% срещу 36% в полза на новоизбрания стар американски президент. Това е по-висока подкрепа за Тръмп отколкото дори в Русия с нейните 43%.

Ако проевропейски настроените европейци и българи не си отворят очите за изключително тежката задача, пред която са изправени, не ни чака нищо добро. Както в Америка, така и у нас (в Европа и особено в България) нарастват „недоволстващи мнозинства“ на хора, които смятат (с право или не) себе си за ощетени; както там, така и тук те очакват своите ловки и харизматични лидери. Там вече намериха своя; остава да видим на кого ще попаднат тук. Дано да е демократ, а не някой, комуто се е приискало „да направи България отново велика“ по американски образец и евразийска рецепта; и дано ясно осъзнава, че силата на автентичното политическо слово не се изчерпва нито с майсторските умения за „проверка на фактите“, борба с „дезинформация, подвеждаща информация и фалшиви новини“, нито с „политическа коректност“, хипертрофирала до лоша безкрайност (съжалявам да го кажа, но е точно така). Не, тази сила се състои в нещо много по-просто: в умението да разговаряш със, да се вдъхновяваш от и на свой ред сам да вдъхновяваш (по израза на един мой скъп колега) даже „зарзаватчията зад ъгъла“.

Но как се постига всичко това – и то от демократа? Е, това вече е въпрос за един трилион долара.

Референдумите на Хитлер и поуките от тях за днешна България

🛈 За Портал "Култура" и Дневник

„Победата“ в Молдова

„Европейският референдум в Молдова показа, че всеки глас има значение“ – възкликнаха мнозина след инфарктното броене на бюлетини в малката бивша съветска република в нощта на 20. срещу 21. октомври. И наистина: Молдова се застъпи за европейското си бъдеще с 50.39% срещу 49.61%. Превърната в абсолютен брой гласове, тази разлика от едва 0.78% се равнява на 11,602 гласа. Ако днешните молдовци бяха като днешните българи, резултатите сигурно щяха да са различни. Ядосани, разсърдени и някъде по горите „за гъби“, молдовци спокойно можеха да постигнат обратния резултат – и да унищожат европейското си бъдеще с пак толкова хиляди гласа. Но молдовци не са като българите – което може би обяснява изключително добронамерения и искрен новинарски интерес към политическите им успехи в международния новинарски обмен. А там, за съжаление, все по-рядко се говори за държави като България. Може би защото ако в днешна Молдова наистина „всеки глас е от значение“, то в днешна България гласуването изобщо започва да губи значение.

Но аз мисля, че молдовският референдум показва нещо неимоверно по-важно: а именно, че е дълбоко нередно дългосрочната съдба на един народ да се оставя ръцете на мнозинства с миниатюрен превес от под 1%; че е безумие бъдещето на цели поколения деца – и деца на техните деца – да се поверява на случайната игра на проценти в рамките на гласоподавателно упражнение, от което няма връщане назад; че на референдумите всъщност може да се гледа като на политически инструмент „в целофан“, който лесно може да се използва за осъществяване на пагубни форми на политическо Зло.

Спомени от 1930-те

Няма по-добра учителка от историята, включително и по тази тема. А най-коварният исторически спомен за референдумна демокрация, който Европа пази, е този от Хитлеровите референдуми – общо пет, проведени между есента на 1933 и пролетта на 1938 г. Даже на целия възход на нацизма в тогавашна Германия може да се гледа в някаква степен като на референдумен продукт. Това е и причината в днешната ФРГ провеждането на федерални референдуми да е (практически) забранено по конституция. Допускат се само местни такива – да речем по битови въпроси в дадена провинция или по-малък регион. През 2010 г. например в Бавария е проведен местен референдум за забрана на тютюнопушенето на публични места (спечелен с 61% от гласовете).

Припомнена в най-груби рамки, историята е следната: първото Хитлерово правителство (компромисно и коалиционно) встъпва в длъжност на 30 януари 1933 г. Това се случва след поредица от скоротечни федерални избори между 1928 и 1932 г., на които подкрепата за нацистите пораства повече от десетократно, от 2.63% до 33.09%. Но и това е недостатъчно – коалицията около Хитлер (с Германската национална народна партия, разполагаща с 8.34%) няма нужното парламентарно мнозинство, за да обезпечи работата си. Затова президентът Хинденбург насрочва извънредни избори за 5 март, на които нацистите постигат по-добър, но пак не идеален резултат – 43.91%. Хитлер е принуден да запази коалицията с Националната народна партия, заедно с чиито проценти (7.97%) търсеното парламентарно мнозинство е осигурено.

Междувременно в Райхстага избухва пожар вследствие на умишлен палеж само седмица преди новите извънредни избори – на 27 февруари 1933 г. Събитията убеждават президента да подпише извънреден Указ за защита на народа и държавата (Ermächtigungsgesetz или Gesetz zur Behebung der Not von Volk und Reich), който фактически отменя или радикално ограничава основни граждански права като свобода на словото, печата, събранията. Но далеч по-важно е, че указът също така значително разширява законодателните правомощия на Хитлеровото правителство. А това му позволява да прокара два ключови закона, които необратимо заключват националсоциалистическата хватка върху германската държава.

Първият закон е добре известен: той се отнася до политическите партии и се състои от два кратки члена, които утвърждават, че „единствената политическа партия в Германия е Националсоциалистическата работническа партия на Германия“. Законът е обнародван в Райхсгезетцблат (държавния вестник на Райха) на 15 юли 1933 г. Но заедно с него е обнародван и втори, не по-малко важен закон. Той се отнася до всенародните допитвания и съдържа само четири члена. Чл. 1 гласи, че „Райхстагът има право да пита народа дали е съгласен или несъгласен“ с дадени намерения на правителството, в т.ч. политики и/ли предложения за закони; според чл. 2 резултатът от референдума се определя от „мнозинството на подадените валидни гласове“ – и е задължителен дори когато става въпрос за промени, засягащи конституционния ред в страната. Би могло да се каже, че ако първият закон превръща Германия в еднопартийна тоталитарна държава, то вторият укрепва това достижение, осигурявайки механизъм за кръвоснабдяване на така въведения еднопартиен модел с достатъчно силна обществена подкрепа. Да, нацистите вече са единствената законна партия в страната и тъй или иначе биха могли да направят всичко, каквото пожелаят; но колко по-успешна би била една политика, основана на целокупно и неделимо всенародно съгласие…

Петте Хитлерови референдума

На 12 ноември 1933 г. се провеждат поредните извънредни избори, тъй като по силата на новия Закон за политическите партии всички стари партии са забранени. Погледната с днешни очи, бюлетината е комична: тя съдържа само кандидати на ГНСРП. Резултатите, както може да се очаква, този път са повече от отлични: 92.11% от гласувалите подкрепят националсоциалистите; броят на невалидните бюлетини възлиза на 7.89%; Хитлер получава 100% от местата в новия Райхстаг.

Заедно с тези за първи път истински еднопартийни избори обаче водачът на германския народ организира и първия си референдум. По някаква историческа ирония той може да се оприличи на своеобразен германски „брекзит“: нацистите питат германския „фолк“ дали Германия да напусне Обществото на народите (Лига на нациите) – първата глобална мироопазваща организация, основана след края на Първата световна война и просъществувала до 1946 г., впоследствие наследена от ООН. Резултатите са триумфални: народът решава да подкрепи напускането с 95.08% на 4.92% от подадените гласове.

На 2 август следващата година (1934) президентът Хинденбург умира на преклонна възраст. Хитлер тутакси използва възможността да укрепи допълнително властта си, като направо елиминира президентската институция. Това отново се случва чрез референдум, проведен седемнадесет дена по-късно (на 19 август 1934). Пред германския народ се поставя въпросът да приеме или отхвърли обединяването на службите на райхспрезидент и райхсканцлер в новия институт на Reichsführerschaft – просто на народен „водач“ или „фюрер“. С 89.93% на 10.07% и този референдум утвърждава търсената промяна (погазвайки грубо извънредния Указ за защита на народа и държавата, който изрично забранява подобна намеса в президентските правомощия).

През следващите няколко години Хитлер организира нови всенародни допитвания – съответно трети, четвърти и пети референдум, всички от които също се увенчават с „успешни“ резултати. Третият Хитлеров референдум (13 януари 1935) се отнася до съдбата на Саарския басейн – окупиран и управляван от британци и французи с мандат на Обществото на народите след края на световната война. Съгласно Версайския мирен договор, тази окупация следва да продължи минимум до 1935 г., след което статутът на областта да се уреди след провеждане на референдум. С 90.8% на 9.2% и много ентусиазъм гласоподавателите решават да се завърнат в пределите на Райха. На 29 март следващата година (1936) на допитване е подложена и ремилитаризацията на Рейнската област – в разрез с решенията от Версай. С 98.8% на 1.2% и тази кауза е спечелена. Накрай, след като вече е нахлул в младата република Австрия, на 10 април 1938 г. Хитлер организира и един австрийски референдум, чрез който отправя към тамошния „фолк“ предложение за обединение с Райха. Резултатите са действително унизителен момент в австрийската национална история: с избирателна активност от 99.71% предложението е прието с 99.73% на 0.27%.

***

Какво се случва после е добре известно: на 1 септември следващата година (1939) Хитлеровите армии нахлуват в Полша от запад; на 17 септември от изток към тях се присъединяват и Сталиновите армии. Нацисти и червеноармейци се срещат в Брест и организират съвместен триумфален парад на 22 септември… Новата, втора голяма война е вече в ход: Германия ще стане „велика отново“, а съветската държава ще брани на полска територия правата на народите, които възприема за част от своя „руский мир“.

Поуките за днешна България

Какви са поуките от Хитлеровите референдуми за днешна България?

Първата поука е, че решително трябва да се преосмисли саморазбиращата се у нас положително-народняшка окраска, на която се радва идеята за национални референдуми. Европейската история ясно свидетелства, че те са на първо място инструмент, спомогнал пряко за извършването на най-големите политически злини на 20. в. Нещо повече – референдумите са най-напред и преди всичко запазена марка именно на Хитлерова Германия. Впрочем това е очевидно за чуждестранните наблюдатели още през 1930-те. През м. февруари 1935 г. например в академичното списание American Political Science Review се появява кратка статия със заглавие „The Hitler Referenda“, в която авторът (професор от Нюйоркския университет) споделя наблюдението си, че „в днешна Германия референдумът внезапно се оказа водещ конституционен похват, насочен към унищожаването на политическата демокрация“. На националните референдуми, следователно – на тази Хитлерова машина за генериране на всенародна подкрепа – може (и често трябва) да се гледа не с уважение, а с отвращение и презрение.

Второ, днешна България, за съжаление, предоставя отлични условия за избуяване на референдумна демокрация. Съгласно действащия у нас Закон за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, „предложението, предмет на [национален] референдум, е прието, ако в гласуването са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание и ако с „да“ са гласували повече от половината от участвалите в референдума избиратели“ (чл. 23, ал. 1). Любопитно е да се направят малко изчисления: по данни на ЦИК, на последните парламентарни избори у нас (9 юни 2024 г.) например са гласували 33.78% от имащите право на глас. Следователно един хипотетичен национален референдум в настоящия момент би могъл да се спечели, както е по закон, с половината от тези 33.78% – или с точно 16.89% от българските избиратели. Добре е човек да се замисли върху последното число: по-малко от 17% от българските граждани де юре могат да определят дългосрочната съдба на всички български граждани, без да има възможност за връщане назад. Страховито!

Все ще се намери някой, разбира се, който да възкликне: „Хайде по-спокойно! Това е ненужна истерия. Все пак законът ясно посочва, че няма как да се проведе референдум по вече сключени от държавата международни договори (чл. 9, т. 5, ал. 4). Няма, значи, как някой „да ни извади“ от ЕС или НАТО с подобен трик“. На това ще отговоря, че въпросното правило е част от един обикновен закон. А обикновените закони се допълват, изменят и променят с обикновени парламентарни мнозинства (50%+1). И съм напълно сигурен, че съответните политически среди в България отлично съзнават това. Сигурен съм също, че те осъзнават, че всъщност не са им нужни непостижими абсолютни победи на парламентарни избори, както и че няма смисъл да внасят обречени подписки за референдуми против НАТО/€/ЕС и пр. (освен за целите на ефективната политическа комуникация с настоящ и бъдещ електорат, разбира се). Нужно им е нещо много по-просто: само да посегнат към Закона за всенародните допитвания и да го променят в съответните части, които забраняват провеждане на всенародни допитвания по определен тип въпроси. А след това ще могат да проведат референдумите си и (евентуално) да свършат останалото, т.е. да приключат с пълно „израждане“ на държавата.

Чувате ли вече как тукашните ни „евроатлантически“ корпуленти (за европейско развитие на България, права, свободи и т.н.) подкрепят една подобна идея – защото „ние винаги сме били за демокрацията, за това да се пита народът, което не може да бъде в разрез с нашите евроатлантически ценности“?

Аз ги чувам – високо и ясно.

Българската политическа варицела

🛈 За Портал "Култура" (26 ноември 2021 г.)

На 12 ноември Форин полиси публикува материал, посветен на третия изборен рунд в България тази година. Неговите автори многозначително отбелязват, че у нас „новите партии изникват по-бързо от всякога и това може да бъде заплаха за стабилността на демокрацията“. Материалът има горчив послевкус: България е посочена за „краен пример“ на държава с изключително къси партийно-политически цикли; новите проекти тук се раждат и умират бързо, а работата все не може да се свърши. Оказва се, значи, че и последните избори у нас не вещаят нищо добро: положението всъщност се е влошило, защото към неизброимите досегашни пороци на българския политически живот се е присъединила и „нестабилността“.

Многобройни нашенски, домашни гласове на убедени песимисти вероятно биха могли да допринесат за усилване на мрачните тонове в тази картина. Според някои от тях например ни очаква изключително трудно съставяне на кабинет заради „програмната несъвместимост“ между евентуалните бъдещи партньори, но и най-вече заради „електоралния канибализъм“ на големите победители от 14 ноември; хора „напускат партиите си, примамени от избелващата като „Вениш“ сила“ на Кирил Петков и Асен Василев. Да, очакват се преговори, но да не се лъжем, казват други: те ще бъдат такива между „победител и победени“ и няма да завършат добре – не и за всички участници. Активността е „изумително ниска“, протестният вот е концентриран в една сила, която е успяла „на практика да изсмуче останалите“. Налице е, при това, „нов патриотичен играч“, който тепърва ще расте – разбира се, „за съжаление“. Безусловният политически провал сякаш е най-очевиден на терена на президентските избори от миналата неделя: предостави ни се невъзможен избор между двама „еднакво отвратителни кандидати“; макар да е ясно, че някой ще бъде избран, това трябва да се случи „с изключително ниска избирателна активност и нищожна подкрепа. Друго вече не можем да направим“. Обхванати от конспиративен фатализъм (сякаш тихомълком прехвърлен от епидемиологичната в политологичната сфера), трети сравниха 22 ноември 2021 г. с 10 септември 1944 г., четвърти обявиха, че е била налице възможност за манипулация на машинния вот и т.н.

Накратко: изглежда, че ситуацията (отново) е безнадеждна – а може би дори доста по-безнадеждна от обичайното.

Аз също не съм оптимист за това, което предстои; но изобщо не съм песимист по отношение на това, което се случи на изборите. Какво имам предвид?

Първо за липсата на оптимизъм: работата е там, че и аз, редом с някои песимисти, не обичам свръхновите звезди в политиката. Знам добре, че те блясват бързо и силно, но неизменно също бързо угасват. Убеден съм, че малките огньове, които се разпалват дори само от една искра (и устойчиво растат за дълъг период от време), могат да свършат къде-къде по-полезна работа. От потъналите в мрак политически руини, останали край една угаснала свръхнова, от друга страна, се раждат основно чудовища и мършояди. Опасявам се, че 47-то Народно събрание ще ни даде много храна за размисъл в тази посока. Същевременно ми се струва, че България е напът да изгуби малкия огън от прекрасното лято на 2020 г. и това ме тревожи. Затова и не съм оптимист, макар че все пак си запазвам правото да се възрадвам, ако се окаже, че бъркам; дано наистина да бъркам.

Що се отнася до липсата на песимизъм, нека го обясня с една „имунологична“ метафора, която много добре подхожда на времето, в което ни се е паднало да живеем.

От пролетта на тази година не ме напуска усещането, че големите раздели на политическата история на България след 1989 г. могат да се сравнят с преболедувания на различни болести, срещу които впоследствие политическото Тяло придобива своеобразен имунитет[1]. Става въпрос за поредица тежки епизоди политически опит, за които с относителна сигурност може да се твърди, че вероятно никога няма да се повторят – за това, че натрупаният политически опит е спомогнал за изграждане на „естествен имунитет“ срещу такива повторения в бъдеще. Ако човек например се замисли за „гладната Луканова зима“ от началото на 1990-те, за Януарските събития от 1997 г. или за тези от лятото на 2013 г., възможно е да си даде сметка, че тук имаме работа с научени уроци и че в обозримо бъдеще в България със сигурност не може да се очаква още от същото. Политическият процес у нас в този смисъл може да се оприличи на прогресивно натрупване на имунитет в големия политически организъм, който населяваме: в наниз от срещи с остри политически патогени, при които преболедуването завършва със създаването на толкова силна „имунна памет“, че повторно разболяване е невъзможно; все едно сме прекарали нещо като „политическа варицела“.

Разбира се, че някой ще възкликне ядосано: „Прощавайте, но за какви „научени уроци“ говорите?! В какъв смисъл не може да се очаква „още от същото“? Наивно е да се твърди, че през 1990-те ние сме се справили с недоимъка веднъж завинаги, или че историята на най-дълбоки корупционни зависимости по политическите върхове е приключила с протестите от 2013 г. Тези проблеми са ни тормозили преди, все още ни тормозят и ще продължават да ни тормозят занапред. Никакви уроци не са научени!“. Отговарям: да, възможно е в един бъдещ момент да настъпи (например) недоимък със сходен или дори по-тежък мащаб от този на „гладната Луканова зима“ от 1990-те; намирам обаче за съвършено немислим сценарий, при който това се предизвиква от същите причини (свръхзадлъжняла държава, мораториум по дългови плащания, блокиране на държавния внос и износ и пр.), разгърнати в пълната си какофония като едно време. И то не просто защото времето е вече друго и няма как два пъти да се влезе в една и съща река, а защото е налице устойчива „имунна памет“ за точно този комплекс от причини, която не ще позволи той да възникне отново. „Политическият имунитет“, с други думи, работи точно като биологичния: срещу специфичен щам на специфичен „патоген“, но не и срещу неговия общ болестотворен клас.

Ако това наблюдение е вярно, то оттук следва и нещо друго: политическият прогрес у нас, парадоксално, е с ясно изразена регресивна динамика – всяка малка политическа крачка напред стои върху гигантските рамене на преминало заболяване, чието лечение, за щастие, е преминало успешно. Политическото Тяло, образно казано, върви към своето бъдеще гърбом и заднишком – старателно вгледано главно в отминали неуспехи, провали и страдания. Може би затова и в България протестният триумф често се преживява по-скоро като дочакан край на нещо зло, отколкото като начало на нещо добро – като „45 години стигат“ (1990), „Да затворим фабриките за илюзии“ (1997), „Мразя ви безплатно“, „Така повече не може“ (2013), „изчегъртване“ (2021). А може би пак затова в нашата страна устойчиво липсва „гранд“ политически проект, целенасочено устремен към някакво голямо бъдеще? Почти като по Георги Господинов: нещо кара българската политика да се чувства неудобно в настоящето и тя успява да се осъществи пълноценно само когато е вторачена в някакво Минало – в „имунната памет“ за него.

Ето затова съм голям оптимист по отношение на всичко, което се случи на последните избори: защото, както ни прилича по български, успяхме да попълним още една страница в националния „медицински картон“, а заедно с това – да затворим и още един неприятен раздел от най-новата ни история. И какъв беше този раздел? Коя болест успяхме да преболедуваме този път? Преди време се опитах да я опиша в детайли под събирателното заглавие „Джипкокрация и €-филия“. Ами, за това става въпрос; с него се свърши – край, то беше дотук; този път наистина е #Gam€over.

Жалко е, разбира се, когато всичко се свежда само до защита, развита в резултат от преболедувания. Имунната памет е богатство, но и недостатък – както отбелязах, тя пази от специфични щамове на специфични патогени, но не и от разболяване по принцип. А освен да разчита на имунната си система, един здрав политически организъм трябва преди всичко да води здравословен начин на живот: да „спортува“, да се „храни“ добре или да „пази диета“, ако е необходимо – за да може тялото да се пази само и понякога даже изобщо да не се налага да боледува. Само така можем да се надяваме, че някой ден няма да осъмнем с хронични увреждания след поредната политическа болест, с които здравният статус на живия ни политически организъм вече никога не няма да е същият. Но кой ли изобщо ни казва, че такива увреждания всъщност вече не са настъпили? Май и в политиката, точно както в личното си ежедневие, българите не са най-добрият пример за здравословен начин на живот…

Но на убедените песимисти, които посочих в началото, и особено на авторите от Форин полиси, при всички случаи би трябвало да се каже: бъркат онези, които вещаят политически провали в България, докато гледат само към бъдещето. Българската политика прилича по-скоро на здравно досие, което съдържа данни за преминали заболявания. Политическият успех тук често може да се опише като благополучно формиране на имунна памет за даден стар патоген. Това със сигурност може да бъде повод за оптимизъм, така че нека му се порадваме, сега ни е паднало – точно такъв успех, мисля си, преживяваме в момента. Независимо дали ни харесва или не, дължим го на парламентарните и особено на последните президентски избори. Съжалявам, но според мен всичко друго са подвеждащи разсъждения без връзка с реалността в стил: „Аз не харесвам Борисов, обаче“.

---

[1] В лични разговори многократно сме обсъждали това сравнение с проф. Калин Янакиев, чиято позиция в сходна посока може да се прочете разгърнато тук: https://kultura.bg/web/%d1%82%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%86%d0%b0%d1%80-%d1%81%d0%b8-%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d1%88%d1%83%d1%82/