Sancta stultitia patriae dat animum

Да, така е: вече съм убеден, че в родния случай не "святата любов", а свещените глупости дават дух на родината.

Кой знае какво точно е наговорил Пича в днешния урок по родолюбие. Но какво означава да изнасяш урок по "родолюбие"? Кой изобщо има нужда да се учи защо трябва да обича родината си и колко много поводи има "да се чувстваме горди, че сме българи"? Според мен, само този, който е наясно, че на практика нищо съществено не може да го направи искрен родолюбец, дълбокият провинциал, който макар добре да знае, че е роден в дупката на дупките, предпочита да живее мизерния си живот като утвърждава, че е роден в царството на царсвтата--даже в онова царство, от което произхождат всички останали царства! Оттук и забележителните аргументи, които Пича е представил пред своите ученици от 35 СОУ "Добри Войников":

1. Не всяка нация може да се похвали с космонавти. Но ние, българите, можем.
2. Не всяка нация може да се похвали със славна история. Но ние, българите, можем.

Господи Боже, Иисусе Христе, както казваше др. Тодор Живков, кой го научи на тия приказки--църния дявол ли?

Впрочем, скромната сумица, заделена за уроците на Пича, възлиза на 50,000 лева. За сто урока, това прави хонорарче от по 500 лева на урок. Е, в славните години, когато самият аз трябваше да работя в една частна гимназия като учител, максималният хонорар беше десятка на час. Взимахме го само "отбраните"--с поне една квалификация "в чужбина" и поне един чужд език.

Добре пресметнато, Пич!

Дерзай, Пич!

На младите българчета--уроци по родолюбие, а на "нашите европейски партньори"--cautionary lessons (как да го кажем, "уроци по предпазливост")!

Кампания no. 7

Преди да копирам поредната "антибългарска" дописка на International Herald Tribune, ще си позволя да маркирам част от терминологията, с която изданието описва настоящата действителност в нашата мила родина: cautionary tale, sluggish progress, subsidies siphoned off by criminals, criminal company networks, high-level corruption, changing the rules of the game... и т.н., и т.н.

Разбира се, може би всичко е само въпрос (отново) на долен заговор срещу България, (отново) извършен не без участието на цяло ято мръсници и антипатриоти. Ако някой е достатъчно глупав, за да си мисли така, то плащането на хонорари за "лобиране в Европейската комисия" е напълно оправдано. То е все едно, както май се разказваше в Записките на Захари Стоянов, да лекуваш някой болнен, като му гърмиш с пищов в ухото и го биеш с пръчка, за "да се изплаши болестта и да избяга".

Ето впрочем и самата статия:

Bulgaria risks becoming EU cautionary tale

(Stephen Castle, International Herald Tribune, 27.10.2008)

When Bulgaria joined the European Union last year, this was supposed to mark the start of an ambitious drive to modernize the former Soviet bloc country and bring it finally into the European political mainstream.

Twenty-two months later, the Bulgarian government has only a few weeks to avert the loss of millions of euros in European subsidies - and an unprecedented sanction from Brussels.

At stake for Bulgaria is almost half a billion euros of aid that was frozen in July after a scathing report from the European Commission concluded that the money was vulnerable to fraud and mismanagement. European officials are due in Sofia this week to conduct an audit and, if this goes badly, Bulgaria will lose €220 million, or $277 million, of the frozen aid because of a deadline that expires next month.

Sluggish Bulgarian progress on combating irregularities and its lack of convictions in cases involving high-level corruption have become a stark reminder of the difficulties of integrating fragile, ex-Communist nations.

With relations poor between the EU and Russia after Moscow's military action in Georgia, Europe wants to improve ties with countries on its eastern flank. Offering them a path to membership might be an obvious strategy.

But EU countries have pulled back from making such promises. At a summit with Ukraine last month, for example, the EU pledged closer ties, but avoided any commitment to offering Kiev a clear path toward membership in the bloc.

Bulgarian and Romanian accession illustrates why officials are erring on the side of caution.

One of the unstated reasons for admitting Bulgaria and Romania in 2007 was to keep them out of Moscow's growing sphere of influence. But that has come at a price.

Some €11 billion in subsidies are due to be paid between 2007-13, and officials are alarmed that much of it might be siphoned off by criminals.

Since July, the Bulgarian government has sought to give the impression that it is campaigning hard to redress weaknesses, identifying 101 new cases of suspected irregularities in agriculture funding.

Earlier this month, a Bulgarian businessman, Mario Nikolov, was one of a group of people who went on trial, accused of fraudulently obtaining EU agriculture subsidies. Nikolov's business empire was described in a leaked report from the EU fraud investigation unit, Olaf, as a "criminal company network."

Critics in the opposition, like Nickolay Mladenov, a center-right Bulgarian member of the European Parliament foreign affairs committee, remain unconvinced than the government has made proper reforms.

"People need to be convinced," Mladenov said, "not just in Brussels but in Bulgaria, that procedures have been put in place so that this does not happen again and that those responsible are arrested and put on trial. The problem is that this whole situation affects negatively projects that are not corrupt - initiatives that the country needs."

The spokesman for Olaf, Alessandro Buttice, appeared to agree Monday. "The performance of the judiciary is still questionable," Buttice said in a statement. "The dismissal of cases in court without convincing explanations is still frequent."

Commission officials are also concerned about Romania. Earlier this month, the European Commission president, José Manuel Barroso, urged the Romanian government "to treat the fight against high-level corruption as an issue of national importance."

Bulgarian and Romanian ministers argue that their countries face tougher scrutiny than nations that joined the EU in 2004 because the climate of public opinion has hardened against enlargement.

That idea was rejected by Mark Gray, a spokesman for the European Commission, who said that, while weaknesses had been identified in other nations, "these were the two countries where the EU felt that a specific mechanism was required" to deal with problems.

"Specific commitments were made by Bulgaria and Romania at the time of accession," Gray said, "and the EU is determined that these commitments must be honored."

Nicu Popescu, research fellow at the European Council on Foreign Relations, said that the problems in Romania and Bulgaria have given opponents of EU enlargement a new argument. "No one in the EU talks about Moldova or Ukraine joining the bloc in the near future," he added.

The case of Bulgaria and Romania - both given an accession date before they had made essential reforms - has already prompted the European Commission to take a sterner look at potential new members, including Croatia.

And the Croatians are facing their own challenges, as illustrated last week by the slaying of a prominent journalist, Ivo Pukanic, killed by a hidden explosive device. The EU is pressing Croatia to combat corruption and organized crime.

"What has happened in Romania and Bulgaria has changed the rules of the game," said Mladenov, the Bulgarian member of the European Parliament.

Джон Клийз за прототипа на Базил Фолти от Fawlty Towers

"Защо съм против демокрацията?"

Заглавието възпроизвежда темата на днешното издание на "Челюсти" на Диана Найденова по Дарик радио. Гостите--някакво момченце на Боян Расате от т.нар. "Български национален съюз" и Стоян Михалев--ми дават повод отново да си припомня онова хубаво място в Политиката, където се уточнява, че

Не е ясно дали тази разлика на мнозинството спрямо малцината добри може да съществува при всеки народ и при всяко множество, но може би—кълна се в Зевс—е ясно, че при някои е невъзможно. (Същото разсъждение би могло да се приложи и към животните, а по какво се различават някои, така да се каже, от животните?)

Аристотел явно има предвид, че някои общества не са пригодни за "демократично"--да кажем, в модерния смисъл на думата--обществено устройство поради качествените дефицити на своите граждани. Аргументът е силен; от тази гледна точка--и най-вече предвид дефицитите на българското политическо представителство--могат да се кажат много неща за "демократичния преход" в България от последните 20-ина години.

Позицията на гореспоменатото момченце на Боян Расате обаче беше друга. "Българокрация" трябвало да се изгражда, настояваше той, защото демокрацията била "глад, мизерия и бедност"; "можем да видим това" навсякъде--във Франция, "където няма французи, а само негри и турци", в Германия, "където те хвърлят в затвора заради националистически възгледи", в САЩ, "където бият и изтезават хора в концлагери без съд и присъда". "Българокрацията", напротив, не би допуснала това, защото е недопустимо "в собствената ми държава да има повече негри и цигани, отколкото българи" и "българите винаги да бъдат дискриминирани, заради цигани и турци". По-нататък момченцето илюстрира разбиранията си така: ако трябвало да избира между това да помогне на болно българско и ромско дете, той би предпочел "винаги да помогне на българското, защото с него ме свързва една кръв, а за циганското дете нищо не ме интересува, то няма нищо общо с мен, за него има стотици цигански организации, които могат да се погрижат".

Кръвна връзка, значи. Българокрация, т.е. власт, установена на основата на кръвните връзки между "истинските" българи. Това бенесейско момченце не би могло да осъзнае, че само по себе си е едно ходещо възражение срещу демокрацията--в смисъла на Аристотеловия аргумент по-горе. Наистина, ако живеем в общност, някаква част (по-голямата?!) от която споделят идеала на "българокрацията, основана на кръвната връзка", то по какво се отличават членовете на тази общност от животните?!

Колкото по-големи (...), толкова по-малки (...)

Проф. Раданов намерен обесен в някаква градинка в "Иван Вазов"...

Шефът на политическия кабинет на Доган застрелян в т.нар. "Доганови сараи"...

"Последните осем години са години на съзидание и възход," твърди едно недоучено, смешно човече с българо-украински произход, поставено за премиер...

"Ама ние не сме мутри, не сме престъпници, вижте--няма доказателства, па и сме работили за службите, ние ги виждахме колегите, докато ни следят," за n-ти път по всички национални телевизии чистосърдечно обявяват двама, за които се твърди, че били превърнали Дупница в "Галевград".

Защо не се случва нищо?

Защото колкото по-големи стават лайната, ако мога да перифразирам встъпителния монолог от "Дзифт", толкова по-малки са щетите. За т.нар. управляващи, де. Просто прекалено много се замазват нещата и трудно се вижда.

Панчо Владигеров във Facebook

С раздразнение открих, че във Фейсбук няма фен-страница на нито един (!) български композитор.

Поправих този сериозен пропуск по отношение на най-великия: Маестро Владигеров.

Ако сте истински фенове на музиката му и обичате да си губите времето във FB--заповядайте във фен-клуба на Маестрото!

"Дзифт"?! Айде, нема нужда!

В момента слушам поредното похвално слово за грандиозните постижения на Явор Гърдев в "Дзифт". Бих желал--с риск да си навлека всеобщо народно недоволство--да заявя, че смятам "Дзифт" за една откровено преиграна и относително тъпа проява на съвременното българско (т.нар.) кино, в която няма нищо забележително.

Може би трябва да поясня:

(1) отидох да гледам "Дзифт" обнадежден за нещо добро и с голямо желание;

(2) провалът на Явор Гърдев в киното със сигурност не променя високото ми мнение за него като театрален режисьор.

Какво собствено има в "Дзифт"? По мои впечатления, следното:

(1) Много разкази за "лайна", "сране", "фекалки" и т.н., единствената цел на които е, по мои впечатления, да импонират на вроденото чувство на хумор на местната публика.

(2) Тотално нескопосан опит за разиграване на някаква криминална интрига, която трудно (много трудно...) може да съперничи примерно на "От местопрестъплението" или нещо от сорта.

(3) Умело вплитане на (1) и (2).

(4) Мрачни рефлексии върху времето от "ония години"?! Хайде по-спокойно...

(5) Нескопосана актьорска игра: съжалявам, но преди да тръгнат на снимки, актьорите все пак трябва да се научат да изговарят правилно двете разновидности на звука "л" в българския език. (Имам предвид "богомоуката" и онзи, дето краят му "започнау от самото начауо".)

(6) Явро Дачков в ролята на "вермонист". Между другото, Vermona е гедерейска марка музикални инструменти, произвеждани под това име след 1972 година--около десетилетие след времето на "Дзифт"! (Що не му туриха на Дачков направо един Disklavier? Щеше да е по-шик.)

(7) Скука, скука, скука, адски много

скука.

(8) Най-лошото: поредица от диалози по фундаментални жизнени въпроси между затворници в сентенциален формат.

Аз пък си оставам заклет фен на българското кино от преди 1989 година!

Някои работи явно са възможни само в дисидентска среда.

Орион

Вече се вижда ясно близко до хоризонта на югоизток след 1--1.30 ч. местно време:

(John Gauvreau)

О, не! Пак ли?!

Шестата поред антибългарска кампания за тази година е с адрес New York Times. Статията представлява нещо като разказ за българските мутри изобщо и за премиера Станишев и президента Първанов в частност. Ако тези "безобразни" писания--заедно с подобните им в Шпигел, FT, BBC, DW и т.н.--действително могат да бъдат окачествени като "преднамерени антибългарски кампании", направени "с лошо чувство, без любов към България", то ясно е, че квинтесенция на нашето социалистическо управление днес е тъкмо еросът на патриотизма.

Въпросната полюция на журналистите от Times:

Mob Muscles Its Way Into Politics in Bulgaria

(D. Carvajal, S. Castle, The New York Times, 15.10.2008)

Politics is played to the death in Bulgaria, where the lives of politicians can be as cheap as spent bullets and murky business groups wage a murderous struggle for their cut of everything from real estate deals to millions in European aid.

During a furious political season last year, the home of the chairwoman of a municipal electoral committee was set on fire, and the garages of mayors were firebombed. The mayor of a resort town in central Bulgaria was shot and killed with seven bullets, as was the wealthy City Council chairman in the outwardly idyllic Black Sea port of Nesebur.

“Other countries have the mafia,” said Atanas Atanasov, a member of Parliament and a former counterintelligence chief who is a magnet for leaked documents exposing corruption. “In Bulgaria, the mafia has the country.”

By almost any measure, Bulgaria is the most corrupt country in the 27-member European Union. Since it joined last year, it has emerged as a cautionary tale for Western nations confronting the stark reality and heavy costs of drawing fragile post-Communist nations into their orbit, away from Russia’s influence.

European Union membership has done little to tame the criminal networks in Bulgaria. It has arguably only made those networks richer, raising worries that if the union cannot tamp down criminal activity in a member like Bulgaria it may have little sway over other fragile nations that want to join.

The United States helped Bulgaria into NATO, has rotated troops through for joint exercises since 2004 and has tried to encourage commerce, education and democracy. It has just announced that it will invest more than $90 million in facilities and equipment for joint use in military exercises.

The European Union, eager to improve the lives of the 7.5 million Bulgarians, has promised 11 billion euros, or nearly $15 billion, in aid.

Far from halting crime and violence, the money effectively spread the corruption. Once Bulgaria’s shady businessmen realized how much European Union money was at stake, said many of Sofia’s advocates for reform, they moved from buying off politicians to being directly involved in politics themselves.

And so European officials froze almost $670 million in financing this summer and may halt the flow of billions more, alarmed at freewheeling white-collar criminals with links to the very highest reaches of power.

The nation’s homegrown mobs of men in black — the “mutri,” or mugs — control construction projects in city halls. And questionable business networks have moved from declining black markets for smuggled cigarettes and alcohol to legal investments in booming real estate. They have made their mark on the capital’s atmosphere: men nicknamed “thick necks” for their muscular appearance linger in neon-lighted nightclubs like Sin City and Lipstick, or keep watch over Mercedes jeeps and Audis outside. Sofia guidebooks offer tips: Avoid restaurants that draw businessmen with four or more bodyguards.

Now, men like this are muscling into public office.

Ties to Top Officials

Investigators with the European Union’s antifraud office are focusing on the Nikolov-Stoykov group, a sprawling conglomerate of dozens of companies with interests from meat processing and cold storage to scrap metal and a Black Sea resort.

The group’s leading partners — both briefly detained last year on suspicion of fraud — boast top connections. Ludmil Stoykov helped finance the campaign of President Georgi Parvanov, organized a business group supporting him and maintained ties to a former deputy minister of foreign affairs.

Mr. Stoykov, who has not been charged with any crime since his arrest last year, denies knowing about criminal activities involving European Union funds. “I categorically object to these attempts to stain my name and to be treated as a criminal,” he said in answer to written questions.

He acknowledges giving 25,000 leva, about $17,000, as a campaign contribution to Bulgaria’s president. “I participated with a donation according to all requirements by the law,” he said. “And no one is saying the opposite.”

His partner, Mario Nikolov, who is scheduled to stand trial next week on fraud charges, forged discreet alliances to Prime Minister Sergei Stanishev, according to contracts and bank deposit slips turned over to prosecutors last week by Boyko Borisov, the mayor of Sofia, who is a fierce rival of the prime minister. Those documents show he steered more than $137,000 to Mr. Stanishev’s Socialist Party as contributions from his companies.

In an unusually blunt report leaked this summer, European Union fraud investigators accused the Nikolov-Stoykov group of being a front for a “criminal company network composed of more than 50 Bulgarian enterprises and various other European and offshore companies.”

Among the European Union investigators’ accusations were tax and subsidy fraud: taking development aid to buy new equipment for companies and then passing off ancient equipment from the former East Germany and pocketing the difference. The companies were also accused of illegally importing huge quantities of Chinese rabbit meat for export to France and Germany with fake health certificates from Argentina.

Reached at his office at Eurofrigo, a cold storage company in Sofia, Mr. Nikolov repeatedly declined to comment on the documents indicating contributions to the prime minister, which Bulgarian prosecutors said Wednesday were under formal investigation. After the European fraud report was leaked, Mr. Nikolov said: “I became public enemy No. 1. I am afraid for my life.”

Mr. Stanishev, the prime minister, did not respond to 10 attempts to seek comment over a six-day period. A former journalist educated at the London School of Economics, Mr. Stanishev was called “Mr. Clean” by President Bush last year for his efforts to fight organized crime. After other European nations started complaining about aid fraud, Mr. Stanishev said publicly that there was no “umbrella” of protection for rich businessmen or organized crime figures.

But when he made those comments, it was not known that he met in 2005 with Mr. Nikolov. A five-minute video obtained from Sofia’s mayor shows Mr. Stanishev greeting Mr. Nikolov at his meat factory, inspecting equipment and a table laden with goose liver sausages before sitting down to lunch with white wine.

A few weeks later, according to deposit slips handed to prosecutors by Mr. Borisov, Sofia’s mayor, contributions to Mr. Stanishev’s party started to flow. One Western European diplomat, who spoke anonymously because of being involved in sensitive negotiations in Bulgaria, said that copies of the contractual agreements on donations appeared authentic: “It means they know they won’t be prosecuted, so why not have secret contracts?”

A summary agreement was addressed to Rumen Petkov, who headed the Socialists’ campaign at the time and resigned as interior minister a few months ago amid revelations that he had met organized crime figures.

Origins of Crime

Bulgaria’s gray economy is looped around disparate politically connected companies that shift in and out of business as opportunities and legal obstacles arise, according to a report from the Center for the Study of Democracy, an anticorruption group in Sofia.

According to the center and other anticorruption activists, bosses typically enlist longtime employees to register companies in their names; if there are legal problems, the companies cease functioning without being linked to the actual leaders. Meanwhile, profits from sources like cigarette or alcohol smuggling are plowed into legal front companies, like soccer clubs, where money can be laundered through huge fees paid for transfers of players.

The competition is brutal: all three past chairmen of the soccer club Lokomotiv Plovdiv have been killed, one by a sniper by the Black Sea. Seventy-five percent of Bulgarian businesses have security protection, far more than in other countries in Eastern Europe, according to Enterprise Surveys, analysts for the World Bank.

As in Russia and some other Balkan nations, corruption has seeped into the fabric of life. Sofia has a thriving black market for blood outside hospitals, where patients’ families haggle over purchases with dealers, according to Bulgarian news reports that track the prices.

The roots of this organized crime date to the collapse of Communism in the early 1990s. Thousands of secret agents and athletes, including wrestlers once supported and coddled by the state, were cast onto the street. During the United Nations embargo of warring Serbia in the 1990s, they seized smuggling opportunities and solidified their networks.

The wrestlers, in particular, developed private security forces and insurance companies that were little more than shakedown protection rackets. Other men became shadowy entrepreneurs with close ties to the government.

In the past five years, Bulgaria has weathered machine gun assassinations and inventive daylight attacks. Hitmen disguised themselves as drunks and Orthodox priests. In 2004, a bomb planted atop an elevator in central Sofia was detonated by cellphone, killing a businessman and three bodyguards.

The toll now tops more than 125 contract killings since 1993, according to a list compiled by the United States Embassy in Sofia, which does not include at least four people killed this year, including the head of an energy company. Most of the killings are unsolved.

A Power Grab Begins

Admission to the European Union did not halt the carnage, but emboldened a power grab. According to corruption fighters and election observers, votes can be traded, depending on the town, for marijuana cigarettes or sold for up to 100 leva, or $69. People document their votes by taking pictures of their ballots with their cellphone cameras, according to Iva Pushkarova, executive director of the Bulgarian Judges Association.

“They trade votes freely on the streets, kill and threaten people with no shame,” Ms. Pushkarova said.

While corruption affects many corners of society, the impact is particularly stark in the legal system, where some people without political connections have resorted to hiring decoy lawyers, for fear that their legal documents would vanish if presented to particular clerks by lawyers recognized as working for them.

Kremikovtzi, an insolvent Communist-era steel plant and one of Bulgaria’s largest companies, has become a test case. Foreign creditors — many of them American hedge funds — are pursuing a $474 million claim against Kremikovtzi, whose former chief executive is under investigation by the Bulgarian authorities for fraud and embezzlement.

“When your law enforcement system isn’t cleaning up the corruption in the legal system, who do we go to?” asked Justin Holland, an adviser to the Kremikovtzi investors committee, “Literally, we cannot go to anybody in Bulgaria.”

Among Western nations, impatience is growing, particularly at the lack of trials of high-level government officials accused of corruption. As Frans Timmermans, the Dutch minister for European affairs, argued, “What we need to see is real people put before real judges, convicted and put in jail.”

Meglena Pluchieva, Bulgaria’s newly appointed deputy prime minister for oversight of European government funding, said she believed that the nation was making headway similar to that of nations that joined the European Union a few years earlier, in 2004. The difference is that then there was enthusiasm for union expansion, but today “the situation is entirely different,” she said. She also accused wealthier nations of double standards, citing a scandal over rotten meat in Germany last year.

Some European countries have simply given up on Bulgarian justice.

Germany complained of getting little local help in its effort to prosecute Konstantin Hadjivanov, a wealthy businessman and a member of the City Council in Petrich, Bulgaria, who is known as “the Kitty.”

So the Germans waited until he had stepped into Greece to serve their warrant. Now he sits in a jail cell on cigarette smuggling charges while facing another fraud inquiry.

But it is only a matter of time before he returns home to resume his political career, say his supporters and wife, a former Mrs. Bulgaria.

City elections, canceled once because of irregularities, took place on Saturday. From his Greek jail cell, Mr. Hadjivanov gamely ran for re-election, but the voters finally rebelled: He won less than 1 percent of Petrich’s vote.

Бъди българин!

Примерите, които следват, щяха да са невъзможни, ако в това живелище, наречено "България", доминираха тези, които предпочитат да се съобразяват с някакви правила, а не онези, които предпочитат "да им ибът мамата!".

1. Първи пример: кога е забранен левият завой?



Истинските българи знаят, че имат велика история (8000 години цивилизация--по последни данни на "Труд"!) и затова не е необходимо винаги да се съобразяват с правилата. Особено когато са на сватба!

2. Втори пример: къде да паркираме, ако на славния велик национален стадион "Васил Левски" играе славният велик национален отбор на България?



Разбира се, в бус-лентата на Цариградско шосе! (Успях да заснема самия край на патриотичната колона, доста след кръстовището на Орлов мост.)

3. Трети пример: за какво служи т.нар. "бус-лента"?



За да се набутваш в нея и да "тарикатстваш".

Хо-хо-хо! (2)

Хо-хо-хо!

A fortiori

Екатерина Бончева току-що смело заяви в "Булевард България", че според нея всички злини на България произтичат от липсата на лустрация в началото на 90-те години.

Според Бончева, манталитетът не се променя и хора, които някога убедено са рапортували, че "американският войник се напива с Кока-кола" и "изнасилва бабите по мазетата" не биха могли да се държат адекватно в извършването на някаква обществена работа днес. Ако лустрацията се беше осъществила навреме, това щеше да даде шанс на млади хора, знаещи по няколко чужди езика и необременени с въпросните истории за Колата и изнасилените баби.

Аргументът звучи разумно. Но какво би следвало--a fortiori--по отношение на герои, подобни на долните двама, жертвоготовно наели са да вършат тежка политическа работа на ползу роду?

(Въпросът е за онези "ненормални", които все още се интересуват от темата за досиетата.)

Какво означава да бъдеш "другар"?

Да си припомним какво означава за Георги Марков "другарството" (© 1978 Георги Марков, благодарение на chitanka.info)--добрата стара школа, в която са възпитани поне двама видни "доктори" по история, от които днес в България зависят много неща:

През тази зима — 1948–1949 година, ние, останалите в оределите курсове, бяхме вече „другари“. Нашето другарство се изразяваше в мълчаливо подчинение, страх, сервилност, участие във всевъзможни масови прояви като: агитки, трудови дни и кръжоци по изучаване биографията на другаря Сталин или пък тази на Георги Димитров. Ние трябваше да произнасяме фрази, в които никой не вярваше, нелепости от рода на „най-гениалният вожд, баща и учител на цялото прогресивно човечество“. Нашата интелектуална индивидуалност бе деградирана до тази на дресирани блеещи овце, но ни бе оставено мъчителното съзнание за положението, в което бяхме. Ние виждахме, че и нашите професори, между които учени с международна известност, хора с голям авторитет, се бяха свили в академичните си черупки и като че страдаха от още по-голям страх. Повечето от тях се преструваха, че са се отдали само на специалните си науки и не се интересуваха от действителността. Други съобразително и бързо приеха новата политическа религия, което стабилизира позициите им. Курсовите и факултетните ръководства на младежката организация имаха по-голяма власт от администрацията. Списъците, които тези ръководства бяха изготвили за изключване на студенти, не бяха тяхно дело. Бяха им донесени от държавна сигурност и партийните комитети. Беше нещо обикновено да се викат отделни студенти в курсовото ръководство и да се разпитват, за да се изтръгне от тях информация за колеги или преподаватели. Някак естествено се създаде атмосфера на непрекъснато следене, при което и най-дребната неразумност можеше да има решителни последици. Постепенно чувството ни за самозащита се разви до такава степен, че всички малко или много придобихме мрачни лица и през втората половина на следването ни беше вече трудно да ни различат от истинските „другари“. Имаше някаква трагикомична надпревара всеки да се покаже по-католик от папата, за да заличи всякакво съмнение спрямо себе си и семейството си. Беше време, когато всеки упорито диреше по родословното си дърво какви да е факти за антибуржоазна, антимонархическа, антифашистка и прочие проява на някакъв роднина. Беше времето, когато огромен брой хора просто измисляха и фабрикуваха „прогресивни“ биографии. Ако си направите труда днес да прочетете безбройните мемоарни книги, които се издават у нас, вие ще се изумите от милионите подвизи, извършени срещу властта по времето на третото царство. Фабрикуването на героична комунистическа биография стана всеобщо явление, толкова повече че самите членове на Политбюро, генерали, видни ръководители даваха тон в измисляне на несъществуващи свои подвизи. В този лов на героични моменти всичко безкрайно се преувеличаваше, невинни арести за пиянство се превръщаха в политически актове; предаването на една бележка от Пешо за Гошо ставаше опасна дейност на партиен куриер; една петолъчка, надраскана в градския клозет, ставаше равна на залпа на „Аврора“; технически грешки по некадърност ставаха саботажи, а познанството с този или онзи наистина активен комунист ставаше по-скъпо от майчиното мляко. Знам наистина смешни истории за написването на прогресивни автобиографии. Но тъй като настоящето беше по-важно от миналото, развихриха се истински театрални представления. Твърде често те прескачаха мярката и ние се озовавахме в положението на Швейк, който изпълнява заповедите буквално. Когато във вестниците се появи портретът на Маруся Тодорова, която започна да тъче на двадесет или петдесет текстилни стана, някои от моите колежки веднага направиха косите си като нейните. Меките шапки изчезнаха и вместо тях почти всички носеха каскети или „сталинки“. Появи се тенденция за груби, мъжествени обноски, за които се предполагаше, че са пролетарски. На събрания две трети от изказванията на всички съдържаха изрази: „както ни учи другарят Сталин“ или „както казва нашият любим вожд, другарят Димитров“. Често пъти цитатите бяха неверни, но кой дръзваше да прекъсне представлението…, защото това беше борба за оцеляване.

Затвори и концлагери бяха препълнени. Безброй хора минаха през стъргалото на милиционерските участъци, където вилнееше с все сила врагоманията. Всички наши отношения в основата си се изграждаха върху подозрението, че този до теб ти мисли злото. Роди се и разцъфтя най-ярката национална параноя, че всеки е възможен агент на държавна сигурност. Едва ли има полиция по света, която някога да е всявала по-голям ужас и страх от нашата родна държавна сигурност през тези години. И до ден днешен изразът „човек на Де Се“ предизвиква силна реакция, човек моментално сменя цвета на лицето си. Процъфтя също и доносничеството. Един от най-практикуваните методи от страна на всевъзможните власти беше да се извика някой гражданин и да се върти дотогава, докато каже нещо срещу друг гражданин. След това се повикваше вторият гражданин и му се поднасяше казаното от първия, което, тъкмо защото беше невярно, водеше до силна реакция и той „натопяваше“ дълбоко нещастния първи гражданин, който пък, отново повикан, даваше обилен верен и неверен материал срещу втория. Целта на новите властници беше да смразят хората, да ги опълчат един срещу друг. Години след това можех да наблюдавам последователното и педантично прилагане на тази теория на „Разделяй и владей“. Това пък естествено доведе до желанието всеки да бъде човек някому, т.е. всеки да се заслони под крилото на някой силен, като му служи. Защото разделението не беше само долу, в низините, а и горе, по върховете, където се водеше борба на живот и смърт между разните партийни групировки и главно между пристигналите от чужбина съветски агенти начело с Георги Димитров и Вълко Червенков и, от друга страна, местните партийни ръководители. Впоследствие тази борба щеше да приеме различни други форми, но никога нямаше да стихне, защото целта беше никой да не е сигурен, всеки да се бои.

Твърде скоро от наивни и невинни млади хора, свързани с естествени човешки и приятелски връзки, с любов и вяра към хората и света, ние се превърнахме в призраци на подозрението, страха и взаимната омраза, в маркирано стадо, където всеки се опитваше да избута съседа си, за да спечели сам няколко минути повече.

Ние вече бяхме „другари“.

Представяте ли си в какво е трябвало да се кълне аспирантът в Института по история на БКП към БАН през 80-те? Или пък пишещият дисертация за "ролята на униформата в Съветската армия" в Московский государственний?

Един такъв човек, особено ако в днешни дни си позволява да бръщолеви разни глупости по темата за "нашите европейски партньори/партньори от НАТО", с пълно право и задължително трябва да бъде наричан

лъжец.