Тези дни трябваше да се позанимавам с малко стари снимки--повечето правени преди повече от двадесет години. Те неочаквано ме върнаха към два скъпи на сърцето ми текста--може би за да се разсея от безразсъдното ежедневие на всичко, което обичайно публикувам тук под етикета sanctus amor patriae dat:
СЪДБА
И ти си бил дете (почти не вярваш),
и ти си имал къдри от златò;
застанал бос, на глас си разговарял
с обувките и детското палто.
Следил си лястовиците, безгрижен
си хвърлял книжни лястовици сам
и си през счупени бутилки виждал
червени хора, сини дървеса.
Къде отиде времето, когато
е крепнела невръстната душа,
играла е със палавия вятър
и е била сестра на вси неща?
Годините растат и те затварят,
и те зазиждат в твойта самота,
врази ти стават старите другари
и опустява медлено света.
(1927 г.)
И СЪРЦЕТО НАЙ-СЕТНЕ УМИРА...
На годините бързеят всичко отнася
и сърцето най-сетне умира.
С безразличие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.
Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва смутено ръката си груба
пред взора ти просека даже.
(1956 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар