Мюнхенски записки (1)

Почти две години, донякъде дълги и мъчителни, откак за последен път успях да се измъкна от задушаващата прегръдка на родината. Най-сетне се очертава ново пътуване и сега аз възнамерявам да го оползотворя в пълно отдаване на присъщия си провинциализъм, а това ще рече: да недоволствам, да сравнявам, да описвам как стоят нещата на едно място и как--на друго и неуморно да си давам сметка, че всяка надежда е практически безсмислена--въпреки винаги неизбежния и дори необходим оптимизъм. "Мюнхенски записки", както се полага, ще бъде етикетът на тази нова поредица.

И така, поемам за Бавария, а проклетата немска ефикасност ми напомни за себе си още преди да съм започнал да стягам багажа. И понеже ще става въпрос за начина, по който Баварската държавна библиотека се занимава с клиентите си, най-напред бих искал да разкажа за впечатленията си от Народна библиотека "Кирил и Методий"--едно място, което (като изключим секцията с ръкописите, които обаче биват зорко пазени от любопитни ръце и очи) с всяка изминала година намирам за все по-ненужно...

Та преди десетина години, още като студент първи курс, ми се наложи да си извадя карта за НБКМ и всичко мина горе-долу прилично, докато не се озовах пред гардероба, където бях посрещнат със следната реплика: "Ти майка нямаш ли си, да ти зашие дръжка на т'ва?" (якето ми беше без кукичка за закачалка; още си спомням името на гардеробиерката--Злата). Дюшеш! Сетне ми трябваше известно време, за да проумея в какви точно отношения се намират по между си отделните етапи в поръчването на една книга (в общия случай липсваща). Бегло си спомням, че трябваше да попълвам някакви странни мръсно бели хартийки. Доколкото разбирам, в НБКМ вече са въвели пластични потребителски карти. Все още не успявам да разбера каква е ползата от тях, при положение че електронен каталог с фонда на библиотеката практически не съществува, а мизерното количество книги, които все пак са въведени в нещо като електронна система, не могат да бъдат поръчвани по електронен път. Вероятно в Народна ("народна" в духа на разните шпекови салами, кремвирши и т.н.?) библиотека просто се радват на това, че металната въртележка на входа им напомня за метрото.

Толкова за НБКМ. Ако пък случайно ви се наложи да направите едно работно посещение до Баварската държавна библиотека в Мюнхен, драснете два реда на администрацията; кажете им, че сте този и този, идвате тогава и тогава и имате нужда от това и това. Ще ви отговорят бързо и вероятно така, както отговориха на мен: "Уважаеми г-н този и този, вашата карта вече е готова, потребителският номер е такъв и такъв, паролата е такава и такава. Вече можете да направите първата си поръчка. Увеличили сме дневната ви норма от десет на тридесет заглавия. Пожелаваме ви приятен престой и успешна работа."

Прокелта немска ефикасност, на фона на която аз може би с право се чувствам като жител на Антиподите...

А сега сравнете сами:

НБКМ: http://www.nationallibrary.bg/

BSB: http://www.bsb-muenchen.de/

Това е.

Неизбежен оптимизъм

Всеки човек по природа се стреми към щастието и вероятно затова когато не е щастлив, на човек не му остава нищо друго, освен да бъде оптимист.

Тъкмо поради тази причина, струва ми се, българинът по природа е оптимист и не може да бъде песисмист. Та нали това би нарушило другия природен закон, този за щастието! Впрочем констатирах това в изцяло личен план, докато се ядосвах на едни строежи току под прозореца на спалнята ми и все пак се утешавах с мисълта, че "само след четири-пет години" нещата ще бъдат значително по-добре, ще има улици, вече няма да има бараки, изобщо ще бъде по-цивилизовано и т.н. Прибързана индукция, биха казали някои, но на мен ми се струва, че съм прав.

Доколко са смислени тези надежди за бъдещето? -- Това вече е друг въпрос. Лекуваме негодуванието си, така да се каже, с неясни надежди в неопределено време и после--хоп, поздрав за недружелюбната действителност. Вземете София например. Тъкмо бях започнал да се радвам на окончателното пускане на метрото и надлежно ми беше припомнено, че "в София все още липсва нормална среда за обитателите й. Затова да не си правим илюзии за чужденците". Ама наистина! Обитавал съм разни краища на планетата, какво изобщо си въобразявам, че може да се случи в София?! Е, може би постепенно обитателите на нашия град ще започнат да се сдобиват с нормални обиталища. Дотогава май ще трябва да се задоволяват с нови тласъци на оптимизъм--петилетка след петилетка: първо за малко тротоари, после за някой парк евентуално, после за друго... Но колко петилетки продължава един човешки живот и би ли могъл този живот да се нарече "щастлив", ако се е захранвал само с надежди за неизбежно доброто бъдеще?

Не зная. Но някой ден ще разбера.

И на теб ще ти дойде времето...

Казват, че архитектурата е застинала музика, но също и че говори много добре за културата на своето време. Какво ни разказват тогава абсудрните калкани на сградите от следващите снимки? Отвътре жилищата вероятно ще бъдат хубави, но отвън... Гротеска. Давам си сметка, че никъде, никога не съм виждал такива съсечени сгради. Ясно ми е, че предприемачът просто иска да подскаже на собствениците на съседния парцел, че рано или късно и на тях ще им дойде времето. Но защо пък не се измисли някакъв закон, който да не допуска съграждането на такива абсурди и да принуждава строителните компании, в крайна сметка, да се съобразяват с реалностите? В добрата част на Европа хората вероятно са си направили тази услуга много отдавна!

През куп за грош

Ето какво се случва, когато се строи през куп за грош. С трепет очаквам още по-големи поражения върху парцела на съседите.