Мюнхенски записки (4)

Намерих това приятелче пред входа късно вчера.

Зарадвах му се и си спомних за вкъщи - в "Дианабад" таралежите също са много разпространени.

А за тях има ли шпеков?

Да получаваш салам, защото си спрял на пешеходна пътека, е някак си сладко. Не, пардон, вероятно е солено. Впрочем на 15 септември в цяла Бавария също се пада първи учебен ден. Днес пресякох няколко десетки пешеходни пътеки, навсякъде ми спряха. Наблюдавах и как дават път на децата, които отиваха към училище. За съжаление не видях някой да раздава салам на шофьорите. Нито катенраухвурст или нещо от сорта.

Пък и защо да им дават салами? В такива странни държави като Германия за закона се мисли другояче: ако го спазваш, живееш нормално и никой не те тормози за нищо. Виж, ако не го спазваш, тогава обикновено те тормозят и в крайна сметка е възможно да те глобят относително солено, така че да останеш без пари за салам. Една от най-прекрасните български институции, любимият ми български КАТ, явно е решила да обърне нещата наопаки: за тези, които нарушават закона - по правило нищо; за онези, които го спазват обаче - наградка: един голям салам.

На това му казвам да изиграеш печеливша карта. Много хляб има, така да се каже, в тази кампания със саламите. Подмамено със салам, лакомото сърце на българския шофьор току виж се научило да дава предимство на пешеходеца. След това, разбира се, ще дойдат нови проблеми: как да научим шофьора да не паркира по тротоарите; как да не влиза в забранени улици; как да спазва посоките на лентите за движение; и тъй нататък. Затова предлагам следното:

1) През октомври: кампания с кебапчета и кюфтета за всички, които не се катерят по тротоарите.

2) През ноември: кисели млека и баница за онези от нас, които съвестно спазват големия кръгъл червен знак с бялата черта в средата.

3) През декември: баклава за онези, които се съобразяват с обозначените посоки на лентите за движение.

Току виж, всички се научили да карат по-човешки и през 2010 вместо война, по българските пътища се възцари мир. Наградите в натура със сигурност ще решат проблема. С какво е различен, в крайна сметка, българският шофьор от кучето на Павлов?

Шантава работа, ей... Ама поне този път е само смешна.

Мюнхенски записки (3)

Следват снимки на част от част от подръчния фонд на факултетната библиотека на философите и теолозите в Мюнхенския университет "Лудвиг Максимилиан". Става въпрос за около една десета от всичко, което може да се ползва на четвъртия етаж (от общо пет етажа) на библиотеката. Голям късметлия съм, че мога да поработя тук тази година.

Публикувам снимките без коментар. Всеки български учен, струва ми се, може да си направи изводите сам: какво сме имали, какво имаме и какво ще имаме--или по-точно какво никога няма да имаме.

"Павето"

"Пуснаха Майкъл Павето." "Шийлдс свободен--друг бил виновен." "Ново [в кавички] доказателство." И тъй нататък. Майкъл Шийлдс е помилван, а българите са гневни. Този път дори една по правило цивилизована аудитория, каквато е тази на форумистите в "Дневник", не отстъпва на "Труд" и "24 часа": "Можем да се дървим само на Македония"; "Тъпо, пияно, луничаво английско перкенде"; "Българската съдебна система е унизена за пореден път"; и т.н., и т.н.

Наистина вече ми става все по-трудно да разбирам съгражданите си. Първо, каква е тази гневна подозрителност към всичко чуждо? Защо решенията на един съд трябва да са несправедливи само защото този съд не е български? Второ, кой от списалите по-горните материали може със сигурност да свидетелства какво точно се е случило преди четири години? Защо някак автоматично се изключва възможността въпросният Шийлдс в действителност да не е извършил престъпление? Защо, по дяволите, всичко винаги трябва да прилича на домати, ракия и шопска салата, които са хубави само ако са български?! И възможно ли е изобщо в една правова държава съдебните решения да се захвърлят срещу ирационалния произвол на някаква недоволстваща тълпа?

Лично аз не знам какво се е случило през лятото на 2005 година в Златни пясъци. Би трябвало да се доверя на съда--или по-точно да избера между българския и британския съд. Но понеже ясно си спомням какъв невероятен прецедент беше решението по делото срещу Майкъл Шийлдс (на фона на случая "Борилски", да речем...), този избор не ми се струва особено труден. Нужно е само да се абстрахирам от вродените си чувства към доматите, ракията и шопската салата.

Мюнхенски записки (2)

Три в едно: улица, велоалея и тротоар. Коментарът е излишен.

Нещо друго, което не се нуждае от коментар: нормална пътна маркировка. Ама такава, която не се изтрива, защото е релефна. (Доколкото ми е известно, в София имаме само едно бледо маркирано кръстовище--това на Сточна гара.)

Вероятно затова тук ненормални работи се случват горе-долу по изключение--а когато се случат, човек просто го засърбява ръката да поснима. Днес например видях как този приятел спира неправилно и много се зарадвах:

Когато ти хлопа дъската и, между другото, за един митрополит

Да не си в ред, да ти хлопа дъската--това вероятно означава да заместваш истинския ред на нещата с някакъв свой си, измислен порядък и да откриваш фундаменталните причини за нещата там, където те не съществуват. Национал-популистът, да речем, е типичен пример за човек, който не е в ред: той неизменно гледа на времената на национален подем или трагедия през фалшивите очила на някакво вродено национално превъзходство или, напротив, световен заговор срещу родината, роднините и прочие. Така е по-лесно и по-хубаво: хем никога не се чувстваш виновен за нищо лошо, хем скромно признаваш заслугите си за всичко добро. Единствената тежка задача пред национал-популиста е да убеди останалите си съплеменници в правотата на своята представа за фундаменталната роля на собствения народ в колелото на световната история. А това, както показва практиката, никак не е трудно...

Струва ми се, че ако изказванията на дядо ни Николай във връзка с инцидента в Охридското езеро се прочетат внимателно, може да се открие горе-долу същата глупава логика. Зад гордото "ние" на митрополита ("Има много какво да размислим, защото днес има силни поводи за духовни изживявания..."), разбира се, прозира само едно нахално "вие"--вероятно "за разлика от мен". Не е пропусната тънката струнка на стоящата преди и над всичко любов към България ("Я да видим дали помним имената на знайни и незнайни герои, на онези герои, които положиха живота си, дали сме верни на заветите им?!"). И черешката на тортата: попитали митрополита дали всичко това може да бъде свързано с концерта на Мадона, а той отговорил, че наистина било възможно и във всичките тези знаци той виждал "призив и грижа (?!) за вразумление на нашия народ".

Повечко вяра, страх и най-вече любов към родината--така резюмирах за себе си изказването на митрополит Николай. И тутакси престанах да виждам даже минимален смисъл от каквито и да било разговори на "духовна тематика" за или с този човек. Прочее чувал съм, че бил добър канонист. Препоръчвам му да си припомни решенията на Константинополския събор от 1872 г.--според духа, а не според буквата.