Тоги, мегафон и един милион

Критическото мислене у нас никога не е било на особена почит. Нито като дисциплина, която се изучава, нито по принцип. Достатъчно е само да се отбележи, че резултатите от приемни изпити в българските университети зависят най-вече от репродуктивните способности на кандидатите. Преразказването на уроците по история тук винаги е било по-важно от работата с извори. А "женската цялостност като космогоничен модел", представлявана от "обсесивния сюжетен характер на връзката майка-и-дъщеря" при Йовков - интерпретативен ключ, без който няма как да се получи прилична оценка по литература. Впрочем недоразумения от този тип отчасти изясняват причините за лошото състояние на хуманитарното образование в България.

Не твърдя, че е тъпо да се четат учебници. Тъпо е да се възпроизвеждат учебници. В крайна сметка така се погубва най-важното: способността да се задават въпроси, а следователно и да се спори с авторите на учебници. Докато има култ към възпроизводството, от продуктите на българската образователна система няма как да се очаква да задават смислени въпроси. Нито, разбира се, да получават смислени отговори.

А въпросите около кризата в българското образование са много. За водачите на последния студентски протест нещата са ясни: всичко е резултат от орязаното финансиране и лошите амбиции на едно правителство да "погребе" БАН и СУ. За тези обаче, които са гледали "Темата на Нова" тази събота и неделя, вероятно е актуален и въпросът за лошия мениджмънт. Може би не всичко е недостиг на пари - може би някой някъде да не управлява наличните пари съвестно. Че как иначе, щом като на фасадата на Ректората могат да се видят дограми, монтирани наопаки, бл. 8 на СУ функционира като хотел за студенти срещу 400 лв. на месец, а някакви хора от някакъв факултет прехвърлят някакъв милион от студентски такси по сметка на частно сдружение със стопанска цел!

От репортажите на Нова телевизия се разбра, че лидерите на протеста засега отказват да отговарят на неудобни въпроси. По-неприятното е, че неудобните въпроси трябваше да бъдат поставени от самите студенти, а това изглежда няма как да се случи. Със сигурност не и докато безкритично се възпроизвеждат позициите на водачите с тоги и мегафони. А има още за какво да се пита. Например какъв е преразходът на пари за отопление в Университета заради масовата липса на спирателни кранчета; кой и при какви условия стопанисва кафенето във вътрешния двор на Ректората и луксозния ресторант "Клуб на преподавателя"; как се контролират разходите за стопанисване на почивните станции на СУ; колко са тези почивни станции всъщност; etc., etc., etc.

(Снимки: Dariknews.bg, Dnes.dir.bg, News.bg)

P.S. Другата гледна точка: "Нова ТВ - гнусна пропаганда в полза на Борисов [...]"

"Възгледите на един пън"

Вчера се състоя софийската премиера на новия спектаткъл на Теди Москов - "Възгледите на пън".

Без всякаква връзка с това се състоя и премиерата на АБВ на Георги Първанов.

Разбира се, остава неясно какво ще възражда АБВ. Аз по стар навик реших да се обърна към изворите, за да реша въпроса за себе си. Най-просветляващи ми се сториха трудовете на чл.-кор. проф. дфн Васил Проданов - инициатор на АБВ, автор на голяма част от речите на настоящия президент и директор на Института за философски изследвания към БАН. Впрочем с интересни работи се занимават в Академията. Другото нещо, с което ще ги запомня тази седмица, е машината за "доене на охлюви", която точи слуз за EUR 130/гр.

Но обратно към трудовете на проф. Проданов. Той е написал много книги. Уводът на една от тях - Глобалните промени и съдбата на България (София: Христо Ботев, 1999; 399 стр.) - звучи съвсем в духа на вчерашната кръгла маса (запазвам оригиналната пунктуация):

Пътят към този ръкопис мина през опита за осмисляне на събитията, които стават през последното десетилетие в България и на посоката, към която върви страната. Защо повечето от целите, които си поставяха политиците, не се реализираха? Защо бяха измамени очакванията на милиони хора? Коя е причината за разминаването между намерения и резултати? (стр. 11)

Ами шуробаджанащината например. Друг труд на Проданов - Етиката и ценността на човешкия живот (София: Народна младеж, 1986) - хвърля светлина върху пътищата за справяне с този проблем:

Кръвнородствените връзки по права линия продължават да бъдат транслатор на икономическите възможности от едно поколение на друго поколение, на определени социални привилегии. [...] Затова и все повече транслацията на социално-икономически възможности и на определени привилегии чрез кръвнородствените взаимовръзки встъпва в конфликт с други ценности, заемащи съществено място в ценностните системи от появата на капитализма [...] Конфликтът между този нов ценностно-нормативен комплекс и нормите, разпределящи социалните блага и възможности въз основа на кръвнородствените взаимовръзки, започва все по-често да води до масово недоволство, до създаване на социални напрежения. Той е една от най-важните нравствено-психически предпоставки, ориентиращи масовото съзнание към необходимостта от социалистическа революция, която да премахне това състояние.

"Социалистическата революция" изглежда може да реши и други проблеми. Например този с липсата на справедливост и възмездие, особено що се отнася до несъвършените закони и зле функциониращата съдебна система. Обръщам се към друг труд на Васил Проданов - Етиката и ценността в човешкия живот (София: Народна младеж, Издателство на ПК на ДКМС, 1986):

Както се видя [...], смъртното наказание трудно може да бъде оправдано oт съвременна етическа и аксиологическа гледна точка. В социалистическите страни то се прилага много рядко, и то обикновено в два случая - при преднамерени убийства с утежняващи вината обстоятелства и при тежки политически престьпления (предателство, шпионаж, накърняващи интересите на страната и социализма). Това в много отношения може да бъде обяснено с равнището на  масовото морално съзнание и правосъзнание. То възприема смъртното наказание в такива случаи като справедливо и целесъобразно, като необходимо възмездие и защита на ценносттa на невинния човешки живот и интересите на социализма. А правните норми не би трябвало да се откъсват много от масовото морално съзнание, защото иначе не биха били ефективни. Ако смъртното наказание се възприема в определени случаи като справедливо от повечето хора, неговото премахване би създало известно недоверие към правната система, нагласата за нейната несправедливост, за недостатъчна грижа и защитеност на особено важни ценности. Това,че държавата бди, подкрепя онези ценности, които имат особено важно, централно място в общественото морално съзнание, укрепва тези ценности в моралната ценностно-нормативна система.

(стр. 70-71)

Изобщо

[...] социалистическото общество създава повече или по-малко политически и икономически равни - в най-главното, в основното, в политическите права и отношението към средствата за производство - възможности за развитие на нееднаквите природни предпоставки, с които се раждат хората.

(Биосоциални ценности (София: Наука и изкуство, 1982), стр. 99)

Толкова по въпроса за това какво ще се възражда. Впрочем част от книгите на проф. Проданов са много интересно четиво. Ако наистина той пише речите на нашия президент, то ясно е защо... те са такива, каквито са.

(Снимка: приятел на мой приятел във Фейсбук)

P.S. 13.11.2010 - Чл.-кор. проф дфн Васил Проданов не е директор на ИФИ към БАН. ИФИ вече не съществува.

Русефф, и за тебе ли ке се тепаме?

Не знам дали македонците са българи или българите - македонци, но има нещо подозрително в еднаквостта на манталитетите тук и там. Напоследък по всичко личи, че "ке се тепаме" и за Дилма Русеф. "Взехме властта в Бразилия!" - прогърмя 24 часа. "Сънародничката" ни (!!) щяла да встъпи в длъжност на 1 януари 2011 г. Според англоезичната Sofia News Agency пък Габрово би могло да се превърне в туристическа дестинация като "place of origin of Brazilian President Dilma Rouseff".

Трябва да се признае, че македонските медии са малко по-скромни. Дневник (македонският) рапортува, че "Пиринска мома го води Бразил". Габровската връзка не е отречена; допълва се обаче, че "Дилма Вана Русеф, првата жена-претседател во историјата на Бразил, има македонско потекло". Оттук и каузата на членовете на групата "Дилма Русеф вистинска македонка" във Фейсбук.

Удивително сходство, нали? Още едно доказателство, че приликите между нашите два народа са много повече, отколкото разликите. Само дето с два тъпи камъка (да, тъпи, не остри) брашно няма как да се смели...

АБВ за аналфабети

"Член съм на кралското семейство. Мога ли да гласувам?" - Това е един от въпросите, които фигурират в рубриката "Какво НЕ можете да правите в избирателната секция" на Би Би Си от 6 май 2010 г. Отговорът е: не, не можете, особено ако сте кралицата или някой от принцовете. На страницата с често задавани въпроси в сайта на Британския парламент същото е казано съвсем ясно: монархът не може да гласува, защото това се счита за противоконституционно.

Контрастите отново говорят. Британската политическа система е узряла в такава степен, че на държавния глава даже му е отнето правото да гласува. Може би защото действително олицетворява единството на нацията, а нацията по правило се дели при гласуване. Българската политическа практика отколе е на другия бряг. Тук, разбира се, държавният глава може да гласува. А съвсем скоро ще се разбере, че той може и да основава политически партии, за които после да се гласува.

Само пълният политически аналфабет обаче ще подмине без възмущение новината, че онзи, който "олицетворява единството" на нацията, е решил да си направи партия. Такъв човек вероятно не прави разлика между части и цяло, между обединение и разделение. Впрочем напомням, че думата "партия" е с романски произход и в различните романски езици  е производна на съществителните за част (pars, partie, parte...) и свързана с глаголите за разделяне (partio, partir, partire...). Така че партийният строител няма как да бъде национален обединител. Нито според етимологичните речници, нито според елементарния здрав политически разум.

За протокола искам да поясня, че думи като "алтернатива", "гражданско движение", "обединение" и т.н. не са нищо повече от слаби евфемизми за временна употреба. Справка - ГЕРБ. В този смисъл Алтернативата за българско възраждане на Георги Първанов безспорно ще бъде просто партията на Георги Първанов. Затова бих искал да попитам риторично: какво става с чл. 95, т. 2 на Конституцията? Там май пишеше, че "президентът и вицепрезидентът не могат да участват в ръководството на политически партии"...

(Изображение: Chunx.com)

Хакнати

Белия Вълк рапортува пряко от сайта на Министерство на здравеопазването (ок. 22 ч. днес, 21.10):

Провинциално, но факт

Проблемите у нас обикновено се диагностицират чрез сравнение. Провинциално, но факт. Българските пътища не са като тези в Германия; тукашните училища пък са по-зле от британските; българските хотелиери биха могли да вземат пример от турските и гръцките си колеги; и т.н. - примери със сигурност могат да се намерят във всяка сфера на българския обществен живот.

В политиката впрочем е същото. Поне в битов аспект. Проблемите лъсват най-добре, когато избирателите започнат да правят сравнения. На фона на това, което се случва в Бундестага или Уестминстър например, има нещо гнусничко в навика на българските депутати да решават кръстословици на работните си места. Или пак там да разглеждат последните страници на "любимия вестник". Или пък да шофират не съвсем по правилата след работа.

Та в този ред на мисли и за вчерашния инцидент с актрисата от Шоуто на Иван и Андрей в Перник. Момичето искало да зададе някакъв въпрос. Не й се получило. Вместо това я прибрали в патрулна кола, откарали я в някакво пернишко РПУ, където й съставили акт за неносене на документ за самоличност. Ясно като по учебник.

Само дето така в други държави май не се прави. Дори когато замерят политиците с яйца, а не с въпроси. Припомням аналогичен инцидент с Дайвид Камерън от 21.04.2010: бъдещият премиер е улучен с яйце по време на посещение в Корнуол; наблизо се навърта репортер на Дейли Мирър, преоблечен като кокошка - горе-долу британски вариант на местната Супер Бианка. Как мислите, че приключва историята? Не, не арестували репортера за неносене на лични документи в кокошия костюм. За сметка на това Камерън учотнил, че е налице "първото яйце в кампанията" и че "сега вече е ясно кое е първо - яйцето или кокошката".

Да, корнуолски работи... А на др. Първанов можем само да му благодарим, че ни дава нови поводи за сравнения. Така още по-дорбе се усещат дупките, мръсотията и липсата на нормални правила по "първокласните" пътища в българската политика.

(Снимка: Dariknews.bg)

Да бягат ли музикантите?

Проф. Николов риторично пита "Да бягаме ли?" - и с право. Препоръчвам на всички безупречния му текст, който ми напомни за разказа на Емилия Дворянова:

Не ни искат и това си е! Още от най-крехка възраст пречим. Докато бях ученик в музикалното училище, хазяйката ми обясняваше, че обичала да си поспива до обяд – след това можело да свиря, докато дойдат гостите за поредния жур, тогава така се казваше. В следващата квартира не харесваха пък високите тонове, дразнели ги, и тях, и кучето им. По-късно съседите оставяха възмутени бележки в пощенската кутия: "Стига вече с това пиано, като че ли 100 бизона тичат". (И това за старинното ми италианско чело!) Че сме излишни в тази страна, започнах да се досещам още преди години: "Оплакват се от провинцията, че свирите много Бах" – скараха ми се веднъж в Концертна дирекция. [...]

На всички, които се чувстват в положението на автора, бих искал да кажа следното: българските музиканти всъщност никога не си отиват. Не и завинаги.  Това е най-странното и същевременно най-хубавото. На практика НМА "Панчо Владигеров" е най-доброто българско висше училище. Достатъчно е човек да се замисли колко много наши музиканти са се реализирали на световни сцени единствено с това, което са получили в Музикалното училище и в Академията. (Добре известно е, че такъв извод не може да се направи за никой друг български университет...) Но те винаги се завръщат. Може би е заради публиката. Или от някакво чувство за дълг. Със сигурност не е заради хонорарите. От българска сцена явно се емигрира по-турдно, отколкото от "Ръбъ" (по Иво Инджев). За щастие!

В този ред на мисли бих искал да благодаря на Максим Ешкенази, Симфоничния оркестър на БНР, Софийска филхармония, Колбърнския камерен оркестър и всички солисти за хубавия Фортисимо фест, който подариха на София.

Пряко от Софийския 3

Колко години трябва да си учил английски език, за да знаеш, че:

1) т.нар. quotes (т.е. "...") изглеждат по различен начин и имат малко различна функция от българските кавички (т.е. „...“);

2) когато се превежда буква по буква, резултатът не винаги е приятен за окото?

Задавам си тези въпроси всеки път, когато минавам покрай табелата на Информационния център във вътрешния двор на на СУ. По тази логика Карнеги Хол (например) би трябвало да е Hall „Carnegie", а Крайст Чърч Колидж - College  „Christ Church". Не изкам да издребнявам, но повече грижа за правописа/пунктуацията никога не е излишна в един университет:

Пряко от Софийския 2

Вече съм споменавал за странния плакат на "Сите българе заедно" в таблото на историците пред 35-та аудитория на Софийския университет (партер, Северно крило). Той продължава да си мъдрува там - на чисто и под ключ, както се полага. А един стикер на Aktion-widerstand.de, "младите националдемократи на Германия", отскоро му прави компания. Ето:

Фактът, че подобни недоразумения могат да се видят по коридорите на нашия най-стар университет, говори най-малкото за лоша култура и липса на всякакъв ред. Това пък дава допълнително храна за размисъл по въпроса за окаяното финансово състояние на университета и за липсата на кандидат-студенти. Констатирам последното със съжаление, защото самият аз имам две дипломи от СУ.

Бързата работа - срам за майстора

Божидар Димитров е оптимист за културно-историческия туризъм у нас и информира за "огромни поклоннически групи", които са се насочили към Созопол. Тези дни и аз наминах оттам, за да сръбна направо от извора. Ако не друго, то поне разбрах, че вече си имаме "град на спасението". Освен това пак си припомних, че бързата работа е срам за майстора. Защото от развълнуваната община малко са прибързали със състяването на рекламните плакатчета. В резултат се е получил леко смешен превод на името на светеца и описанието на находката.

"Who ON EARTH is 'St. John PREDCHETA' [sic]?" - този въпрос вероятно се върти из обърканите англоговорящи глави на пилигримите. "St John the Baptist" ми се струва по-разбираемо за хора, които не говорят нашия език. Но кой да се сети... Другояче стоят нещата, когато си мислиш, че всички пътища водят към "Созополското Сити":

Тук също са се объркали с превода, но поне са спестили детайлите от "реликвария на Борисов":

Остава ми единствено да се надявам, че в случая общинарите са бързали повече от археолозите.

Яйцето или кокошката?

Такива гледки не би трябвало да са изненада за никого. Сигурен съм, че всички знаят, че не бива да се паркира надлъжно на пешеходни пътеки - дори и тези от снимката. Известно е, че в това отношение разполагаме с достатъчно читав Закон за движение по пътищата. Съвършено хипотетично допускам, че няма нормален български съдия, който да отсъди в полза на такива шофьори.

Разбира се, ако последните получат актове и решат да си търсят правата по съдебен ред. Проблемът е, че да очакваш "родната полиция", която иначе трябва да ни "пази", да се размърда за нещо подобно, е най-хипотетичната от всички възможни хипотези.

Така че за мен отговорът на въпроса "Коя от трите власти ми е най-виновна?" е горе-долу ясен. Припомням си го всеки ден, когато завивам към "Драган Цанков" от "Андрей Сахаров". Там, където направих снимката онзи ден.

Уолстрийт vs Клерамбо

"Синдром на Клерамбо" е специалното име на еротоманията - "любовната лудост". Страдащите от Клерамбо развиват  болезнено силната илюзия, че са обект на любов от страна на човек с високо обществено положение. Усещането за влюбеност понякога има религиозна окраска. Характерна е появата на параноидни състояния: нищо не е в състояние да убеди пациента, че се заблуждава; той няма нужда от нищо, за да се увери, че е прав. Първият документиран случай на синдром на Клерамбо е от 1918 г.: 53-годишна французойка ненадейно решава, че крал Джордж V е влюбен в нея. Пациентката неколкократно посещава Англия и получава "тайни любовни послания" от разположението на завесите на прозорците на Бъкингамския дворец.

Май тъкмо с някаква "медийна разновидност" на синдрома на Клерамбо може да се обясни един материал от днешния Труд. Става въпрос за публкация в Wall Street Journal, според която

[находката от остров Свети Иван] прави България член на не съвсем изключителния клуб на страните, които твърдят, че притежават мощи на св. Йоан Кръстител [...]. Храм в Калкута твърди, че притежава част от ръката му. Катедралата в Аахен твърди, че притежава кърпата, в която е била повита главата на светеца. Дворецът "Топкапъ" в Истанбул също твърди, че притежава части от едната ръка и главата на св. Йоан Кръстител. Релквите не са превърнали в туристически хит нито едно от тези места. Българското правителство все пак е оптимистично настроено.

Според Труд обаче

Откритите останки от мощите на Йоан Кръстител ще донесат дивиденти на България от финансово естество, пише американският в. "Уолстрийт джърнъл".

А според 24 часа

Мощите на Йоан Кръстител спасяват България финансово.

Както казах, специален случай на синдрома на Клерамбо. Каквото и да се напише, където и да се напише, няма значение. Нищо не е в състояние да ги убеди, че грешат. Нямат нужда от нищо, за да знаят, че са прави.

И това няма нищо общо с археологията; а само с начина, по който понякога се пише във вестниците.

(Снимка: Frontierpsychiatrist.co.uk)

Волни полети на безкритични мозъци

За "шибания народ" на Божидар Димитров - като изключим един материал в Медиапул и няколко блога - засега не може да се прочете много. На мен обаче най-много ми хареса апологията на нашия министър в Стандарт. Авторката й до такава степен е съумяла да навлезе в стилистиката на археолозите, че дори представя "веществени доказателства" за това, че сме "шибан народ". А именно:

Има ли веществени доказателства, че сме "шибан народ"? Да. Пета, зъб и цели шест фаланги го потвърждават. Не, това не са останките на някоя жертва на Килърите. А мощите на Йоан Кръстител. Въпреки че ги изкопахме преди седмица, май не остана българин, който да не е плюл по тях. И, разбира се, по екипа, който ги намери. [...] Признавам си - и аз се съмнявам, че зъбът, петата и шестте фаланги от Созопол са на Йоан Кръстител. Археолозите нещо са се объркали - нали им куца гръцкият. Мощите са на Тома Неверни, не мислите ли?

Невярващите ли грешно писаха, вярващите ли грешно ги четоха - вече не знам. Може би все пак няма да е досадно да припомня, че критиката беше насочена срещу представянето на непотвърдена информация за безспорен факт. При това заради смехотворните аргументи. С всички дължими извинения, но да се каже, че за автентичността на находката свидетелства "един надпис, че това са мощи на св. Йоан Предтеча" е дори формално логически погрешно. (Petitio principii, кръгово разсъждение, begging the question и т.н., ако изобщо има някакво значение.) Но тук нещата вече изобщо не опират до намерения реликварий. Става въпрос за нещо друго - за волния полет на безкритичните мозъци, които призовават, забележете, да оставим настрана всяко съмнение и... да вярваме.

Журналистите, кучетата-пазачи на истината, ни призовават да вярваме! В този призив има нещо нелепо. Поне когато се отправя от "цивилни" - в най-широкия смисъл на думата - медии.

С това по никой начин не искам да засягам по същество личната тема за вярата. Каквото съм имал да кажа, казал съм го подробно другаде. (А то скоро ще може да се намери и по книжарниците.) Нито мога, нито желая да взимам отношение по въпроса за намерения реликварий. Тук се интересувам единствено от това как ни се говори по телевизора и във вестниците. Защото нещата, които виждам, никак не ми допадат.

(Изображение: Cogencygroup.com)

"Тоя шибан народ" и "тия шибани колеги"

Емоционален коментар на министър Божидар Димитров във връзка с находката край Созопол и плахите скептични реакции:

Защо бе, майка му стара, защо е толкова злоба, бе?! Е т'ва не мога да си го обясня при тоя шибан народ, при тия шибани колеги! [4:45 и сл.]

No comment.

(Благодарение на Асен Генов.)

Пред Зала "България" - вчера и днес

"Реформата започна, историята на няколко български оркестъра завърши." С това заглавие от "Алегро виваче" на БНР обобщават резултатите от "оптимизиращата реформа" на екипа на министъра на културата и "главен мултак" Вежди Рашидов. Между другото на български език "оптимален" означава "най-добър", т.е. разкошен, а аз така и не успявам да видя какво й е разкошното на въпросната реформа.

И какво добро да видя, когато класически музиканти остават без работа? Впрочем всички знаят много добре, че техният живот е несправедливо труден дори когато имат работа - поне в България. Но това като че ли никога не е било достатъчно интересно. Размерът на щатните заплати в Софийска филхармония едва ли е в състояние да събуди съчувствие у българина. Да не забравяме, че неговите възгледи за жизнен просперитет отчасти се свеждат до забранителната максима (по същество селска във възможно най-лошия смисъл на думата), че "музикант къща не храни"!

Изобщо липсата на всякаква колективна реакция е по-лоша дори от реформата на министъра. И цялото това нелепо бездействие - по отношение на онези, които са положили най-много труд, за да бъдат това, което са. Разбира се, тук би трябвало да вмъкна клишетата за това колко трудно се създава  добър музикант, за какъв свръхчовешки труд става дума, какво означава десетки години наред да овладяваш един инструмент, докато най-сетне се получи нещо що-годе прилично и т.н. Но от изтъркани клишета никой няма нужда. По-добре да припомня откъс от едно забележително интервю на писателката Емилия Дворянова, която е възпитаничка на НМУ "Любомир Пипков". Тя по-добре разказва за душите, умовете и куража на онези, които най-малко се нуждаят от "оптимизиращи реформи" à la Вежди Рашидов:

1976 г. Филхармонията на Лос Анжелис, на път за турне в Турция, ще изнесе концерт в София. Настава невероятно вълнение. По онова време почти живеехме в зала "България", имахме си и отработена схема за купуване на билети, когато концертът е по-специален. Прекарвахме на смени от тъмни зори пред билетния център на "Руски", носехме термоси с чай, потропвахме в студа... Всъщност беше много весело. Касиерката отваря в 8 часа, още щом ни вижда поглежда тъжно и казва: "За този концерт билети няма. Само с покани е". Като попарени сме. В деня на концерта обаче, естествено сме там, огромна тълпа от Музикалната гимназия и Консерваторията – не знаем защо, някаква надежда, че все пак ще стане чудо и ще влезем. Пред залата една след друга спират коли с тъмни стъкла, коли на посолства, излизат специални хора... Ние стоим. В един момент ченгето на залата, наш добър познайник, идва и ни казва да се махаме, пречим. Тълпата обаче не се разотива, само се премества на "Аксаков", пред задния вход. През голямата стъклена врата се виждат музикантите... Инструментите... Знаем, че инструментите им са страхотни, легенди се носят за тях... Някои долепят носовете си до стъклото, една съученичка рони сълзи... Те също ни гледат отвътре, навярно недоумяват какво става. Концертът започва, през стъклената врата виждаме как оркестърът се изнася към залата, остават само няколко души, тези, които не свирят в първата част. Ние продължаваме да стоим... И тогава Властта прави грешка! Истинска, фатална грешка, навярно за да се случи "чудото". Щом концертът е започнал, ченгето решава да си свърши работата докрай, идва при нас, за да ни разкара окончателно. Опитва се да ни убеди да се разотиваме, нали вътре вече свирят... Свършено е... Но представата за това, че вътре свирят, а ние сме вън, предизвиква обратен ефект, неочакван и за самите нас. Като по сигнал всички сядаме на тротоара, на улицата, нямаме никакво намерение да мърдаме. Тогава той се ядосва. Плаши с милиция, но всъщност никой не му вярва... Каква милиция? Подмятанията стават злостни, направо политически заядливи... И изведнъж отвътре излиза възрастен господин с бяла коса – представя се: импресариото на оркестъра, иска да разбере какво става. Намират се веднага хора, които да обяснят на английски: няма билети... Музиканти сме... Ученици, студенти... Искаме да слушаме, нищо друго не искаме... Ченгето също обяснява с преводач, че не може да се пуснат правостоящи, защото инструментите са много скъпи... Ами ако им направим нещо? Кой ще плаща? Вбесени сме... Да не сме "варвари"?... Започва скандал. Истински, "международен" скандал. Импресариото "поема" отговорността, нека ни пуснат, нали и концертът е благотворителен, ако в Америка младежите така копнеят по класическа музика, със сигурност ще им осигурят достъп... Разправията се разраства, но господинът с белите коси явно се отчайва, защото в един момент изчезва някъде. Ченгето също изчезва. Минути изтичат... И изведнъж от двете страни на "Аксаков" спират милиционерски коли. Запушват улицата от двете й страни, вратите се отварят и се изсипват милиционери... Вадят палки. За пръв път виждам палки, всеки за пръв път вижда... Втурват се към нас, ние започваме да бягаме. Настава истинска паника, нещо ме удря по гърба, после ме хващат и ме напъхват в кола зад решетка. С мен е един съученик, също "уловен" в тълпата, и още две непознати момчета от Консерваторията, просто на нас ни се случи... Колата се упътва към "Оборище", където е Пето районно... През решетките виждаме фуражките, уплашени сме, не знаем какво ще правят с нас... Спират пред Управлението, но не ни сваля от колата, оставят ни вътре... Започва да тече много бавно време... Много бавно време... Виждаме как единият милиционер често говори нещо по радиото си. Чакаме. След около половин час колата пак тръгва, прави обратен завой, насочва се отново към залата... Нямаме понятие какво става. Спира там, откъдето сме "хванати", пред задния вход. Свалят ни долу, побутват ни към вратата... Отвътре любимото ни ченге я отваря и влизаме – не знаем да вярваме ли на очите си, движим се сякаш насън: филхармонията на Лос Анжелис е строена от двете страни на коридора, който отвежда към сцената и залата, музикантите държат инструментите си в ръце, когато минаваме между тях, ръкопляскат... Мъжът с бели коси ни стиска ръцете... Влизаме в залата. Виждаме огромен брой правостоящи – тези, които бяхме вън, вече сме вътре! И това ако не е чудо? А концертът започва съвсем отначало. Повтарят и първата част, вече изсвирена. Включително и американския химн. След концерта, който свърши в полунощ, историята се изяснява. Импресариото беше "изчезнал", не защото "се е отчаял" или "предал". Човекът просто беше спрял концерта. Музикантите излезли и повече не се появили, за да продължат. Залата ръкопляскала, чакали дълго, не разбирали какво точно става... Американският посланик се оттеглил някъде... А импресариото заявил, че концертът няма да продължи, докато не пуснат всички вътре и докато не върнат обратно арестуваните, защото видели как ни отнасят с колата...

(Цялото интервю може да се прочете на VeraMutafchieva.net, един проект на Нов български университет тук.)

(Снимка: Vox-organbg.blogspot.com)

Събитие за "целия християнски свят"

Говорело се също, че двама християнски конници били иззели - но още не били ги предали - две глави на св. Йоан Кръстител, по една за всекиго, и всички се питали коя е истинската. 

Никита [Хониат] се усмихна с разбиране.

- Знаех, че тук, в града се почитат две. Първата била донесена от Теодосий Велики и поставена в църквата на Иоан Предтеча. Но след това Юстиниан намерил друга в Емаус. Доколкото си спомням, я дал на един манастир, после казваха, че била върната тук, но никой не знаел къде е.

(Умберто Еко, Баудолино, прев. Биляна Петрова (София: БАРД, 2003), 248)

Ако днес отворите Би Би Си или друг световен лидер в новините, няма да откриете нищо за намерения реликварий на остров Свети Йоан край Созопол. Ако четете български новини, няма как да не останете с впечатление, че става въпрос за "изключително събитие" не само за България, но и за "целия християнски свят". Ако пък обичате да размишлявате или поне сте чели Баудолино, сигурно ще ви хрумнат най-различни неща.

Бихте могли например да помислите какви са шансовете нещо, на което пише, че е еди-какво си, действително да е това нещо. Още повече ако е много старо. Или да се попитате дали няма поне минимален шанс да става въпрос за фалшификат, при условие че говорим за находка от един период, през който "бизнесът" с фалшификати е бил много печеливш. Впрочем ако сте историк или археолог, направо е задължително да обмислите тези въпроси - и то преди да дойдат журналистите.

Ако пък сте журналист, може би няма да е зле да се замислите за употребата на кавички. Дребен препинателен знак, който по принцип е непознат в света на българските медии. Иначе е много полезен, защото позволява с малко думи да се каже много. В Би Би Си например новината щеше да изглежда вероятно така:

Намерен "реликварий с мощите на св. Иоан Кръстител"

У нас обаче кавичките не са на мода. У нас са на мода наклоненията, защото с тях най-добре се спуска на зрителя, читателя или слушателя какво да мисли. Изявителното наклонение е подходящо за изчистване на неуместни съмнения. Оттук и новини като тази за находката край Созопол: "Сензация! Зъб, части от ръка и челюст изскочиха от реликвария на Йоан Предтеча, открит на 28 юли". Ако се изисква да погледнете с недоверие или насмешка на нещо, препоръчително е преикзазното наклонение. Струпвания на преизказни форми можете да търсите там, където ги няма силните на деня. Или където просто липсва достатъчно "любов към България".

(Снимка: Vam.ac.uk)

P.S. На една от снимките в галерията на 24 часа се вижда на практика неконтролируема тълпа от журналисти, депутати, арехеолози и един министър, скупчени около находката с прожектори, светкавици и мобилни телефони. Гледката е достойна за възхищение. Почти инфарктно възхищение, ако сте археолог по душа и призвание.

Милион и една разлики

Както писах завчера, между България и Македония трудно могат да се намерят някакви големи разлики. Другояче стоят нещата, ако се сравняваме с добрата стара Англия. Който е имал късмета да прекара там и една седмица дори, добре знае за какво говоря.

Но аз искам да взема повод от следното заглавие в днешния Дейли мейл:

Новите собственици на Харъдс намират колите си със скоби пред магазин, който са придобили за 1.5 млрд паунда

Няма значение, че става дума за Ламборгини и Кьонигсег на обща стойност милион и половина паунда; няма значение, че собствениците са паркирали пред собствения си магазин; няма значение дори това, че става въпрос членове на Катарската кралска фамилия. Значение има само "незаконното паркиране", illegal parking. Впрочем, доколкото съм забелязал, в добрата стара Англия това словосъчетание има много устойчиво присъствие на табелите, които указват режима на паркиране. 

У нас е друго. У нас понякога много неща имат значение, понякога нищо няма значение, но резултатът винаги е един и същ: хаос и невероятно много ядове. Може би няма по-лесен и неприятен начин човек да се убеди в това от една 15-минутна разходка по "пехешходния" (ама друг път) бул. Витоша в родната европейска столица. Ако пък на някого му хрумне да сравнява София и Лондон, може да си води записки в рубриката "Милион и една разлики".

Открийте десетте разлики

Българите и македонците се вдъхновяват от историята по удивително сходни начини. Даже си мисля, че нашите два народа се различават повече в езиково отношение, отколкото по манталитет.

Македонците например си имат Васил Ильов. В България го познаваме от "Господари на ефира", където се прочу с теорията си за "седумдесет и седемте иляди години" и македоницата. Е, в Македония го дават и по националната телевизия. По нашата национална телевизия пък вчера изтече репортаж за нова книга на Владимир Цонев. Изследването за "гените на древните българи" е "съобразено с най-новите изследвания в различни области на науката". Цонев доказва, че българите вероятно са в основата на европейската цивилизация. По думите на автора:

Българите са един от най-древните народи в Европа и света и това го доказват изследвания на гените. В книгата се опирам на две генетични изследвания - едното е на националната генетична лаборатория, а другото е един паневропейски проект, който е приключил 2000 г., но за съжаление у нас е непознат.

Целият репортаж може да се види в сайта на БНТ. Васил Ильов е достъпен и в YouTube. Струва ми се, че двете материалчета спокойно могат да минат в рубриката "Открийте десетте разлики":

Странни люде

Живея в източните покрайнини на София. Всъщност в един от кварталите, които минават за хубави - встрани от праха на Софийското "сити". Но на нашата улица - както впрочем и на всяка друга улица във всеки друг български град - хората не споделят максимата "Живей и остави другите да живеят". Или поне нейната втора част - тази за "другите". Иначе живеят с всички присъщи на пълноценния модерен живот странични дейности: спят, будуват, хранят се и се размножават, произвеждат отпадъци и т.н.

Проблемът е, че понякога забравят, че и на другите им се налага да вършат същото и би било добре, ако някак си можехме да не си пречим взаимно.

Мисля за това поне по два пъти на ден - рано сутрин и привечер, изминавайки разстоянието от 50-ина метра между входа и паркинга на нашата кооперация. В краката ми - пластмасови чашки, кофички, торбички, фасове, кашони от домакинска техника. Хората не обичат да си създават затруднения - безсмислено е да търсиш алтернативни решения, щом като няма физически пречки боклуците да се търкалят направо на улицата. Никой не прави забележка на никого. Понякога си мисля, че такъв е българският прочит на принципа "Остави другите да живеят". Онзи ден дори намерих найлонова торба с какалашки от варени царевици току пред входа. Никой не се беше впечатлил. Ядосах се и реших да оставя бележка с питанка, удивителен и кратки благодарности. Торбето престоя така 48 часа. Резултат - никакъв. Накрая просто ми се наложи да изхвърля всичко собственоръчно. Както впрочем правя понякога и с гореспоменатите кашони, чашки и кофички от кисело мляко. Малко ме е срам, но няма значение.

Вече не знам какво да мисля. Странност ли е да харесваш чистите улици и тротоари? Тъпо ли е да се опитваш да подскажеш на хората около себе си, че трябва леко да си коригират навиците? Ако да, то на странниците им остават само Терминал 1 и Терминал 2 - обичайните до втръсване изходи от кризата, мръсотията и всичко останало.

(Снимка: Detstvoto.com)

Пряко от Софийския

Следват снимки на едно от таблата на историците от СУ, както и на стикери пред тяхна аудитория (партер, Северно крило).

Няма значение дали пропагандните плакатчета на "Сите българе заедно" имат място в (историческия факултет на) едно висше училище. Важното е, че някои хора май никога няма да се преборят с нагона към индоктринация. Независимо дали са родени преди или след 1989 г.

Химни, още химни

Значи, мисля си, сигурно мнозина се чудят дали новият опус на ВМ няма да вдъхнови написването и на други химни - за останалите министерства, ведомства, служби и т.н.

И тутакси се сещам, че "Нашата полиция" всъщност не е прецедент! 

Ето например как възпява делото на българския разузнавач друг любимец на родната музикална сцена - г-н Михаил Белчев:

И нещо направо от извора (и то съвсем не лошо като музика, ако трябва да бъда честен...):  

"Нашата полиция"

Глупостите раждат единствено глупости.

Ето каква глупост роди моята глава на фона на две инфарктни дузпи от срещата между  Парагвай и Испания (в момента е малко след 23.00).

Вдъхновението дължа на новия хит на Веско Маринов. Доказателственият материал е в линковете.

(Междувременно резултатът вече 0:1...)

;-)

Нашата полиция


Ако някой кара против правилата
по надупчените улици на махалата,
истината днес е само тази -
картата от МВР го пази.


Ако някой астрата паркира
без места и знаци да подбира
истината е отново тази -
синият буркан го пази.


Ако някой вярата убива,
кара без колан и хич не се прикрива,
истината пак и пак е тази -
с картата от МВР ще се предпази.


Хора, тУрете му пепел,
хора, разберете ги добре!
Туй е положението - така се служи
в българското МВР!


P.S. "Нашата полиция" вече може да се чуе тук.

De improviso

Неделя, 27 юни, ок. 16 ч. Минавам покрай наскоро ремонтирания площад "Гарибалди". Погледът ми се спира на изтръгнато бетонно колче, търкулнато покрай една от пейките.

Вторник, 29 юни, 8.30 ч. Докато се приготвям за час, хвърлям един поглед на новините. КРОСС съобщават, че в София са обесили куче. Има и снимка.

ок. 13.15. Пътувам към вкъщи. Минавам покрай бензиностанция и виждам, че незрящ се опитва да пресече булеварда. С него има човек от персонала. Намалявам скоростта и давам предмиство. Черничък голф вдясно зад мен започва да надува свирката. Обръщам се и виждам как някаква тънка чернокоса шофьорка ми пищи: "АРЕ КАРАЙ БЕ-Е-Е, ДА ТИ Е*А МАЙКАТА-А-А!". На свой ред се обръщам и аз и става много неприятно...

Каква е връзката? Че става въпрос за дни и дела на боклуци. Дано не преувеличавам. Но миналата седмица попаднах на един стар брой на Вайс, където (макар и в друга връзка) Димитър Коцев го е казал много добре:

Това са едни боклуци, които тънат в боклуци, раждат боклуци и накрая се превръщат в боклуци.

Към съветите на автора мога да добавя само един. Ако видите отпадък от третия вид - и ако ви стиска, разбира се - плюйте в колата й/му. В жалкото ежедневие на такива тънки чернокоски не би могло да има повече достойнство, отколкото в ежедневието на плювалника.

"Реабилитиран по право убиец"

В знойния следобед на днешния 15 юни, докато се опитвах да се сдобия със свидетелство от Бюрото за съдимост (София, Св. Патриарх Евтимий 2), попаднах на това:

Образец за попълване на заявление. Сигурно са били шегаджии. Втората ми хипотеза е, че някой е решил да си го върне на администрацията, която (както се вижда от образеца) издава въпросното свидетелство при представяне на лична карта И акт за раждане.

Вчера например ме отпратиха, защото имах само лична карта. Вероятно не съм бил нито първият, нито последният. Зачудих се, че работата не може да се свърши само с лична карта - стори ми се, че ЕГН е напълно достатъчен. "Ама разбира се, че не може!", отговори ми служителката - през винаги неизменното прозорче с големина на една човешка длан.

Разбира се, аз не разбирам откъде се разбира, че не може, но както и да е... На фона на разни други работи това са бели кахъри :-)

Честване на РД в Il Corriere

Българските медии почетоха рождения ден на премиера подобаващо. В Труд например най-много се вълнуват от подаръците: "лъвче" и "най-скъпото за един мъж". Логично, акцентът попада върху визитата на Силвио Берлускони: "Той е толкова голям, че ме засенчва" е друго водещо заглавие на любимия вестник, който - било за краткост, било заради винаги добре дошлата атмосфера "по пантофи" - понякога се обръща към италианския премиер по малко име.

Но какво толкова? Нима не всички знаят, че Бойко Борисов и Силвио Берлускони са близки приятели?

Ами всъщност може би не всички. Понякога даже си мисля, че въпросното приятелството е почти целенасочено вестникарско клише - "медиафакт", така да се каже, извън кутийката на който не може нито да се мисли, нито да се говори, нито да се пише. Хрумва ми, че такива "медиафакти" имат дълга традиция в българските печатни медии. Нима "не всички знаят", че Ахмед Доган е безспорно един от най-опитните и мъдри професионални български политици? Или пък че Симеон Дянков има сприхав характер и е крайно невъзпитан? 

Все пак може би не всички... (Имам предвид Борисов и Берлускони, не Дянков и Доган.) Иначе как да си обясним факта, че il Cavaliere бърка малкото име на българския премиер? В тази връзка препечатвам материала на Кориере делла сера от вчера. Той действително се появи и в български издания, но с 24 часа закъснение и, разбира се, неизменно в прегледите на чуждестранния печат.

Защо ли?

FESTA DI COMPLEANNO - Prima di partire da Sofia direttamente per la Libia, Berlusconi (in Bulgaria col vicesindaco di Roma, Mauro Cutrufo, e con il sindaco di Salemi Vittorio Sgarbi) ha festeggiato con un pranzo in una località coperta da uno stretto riserbo il compleanno del premier bulgaro, Boyko Borisov. «Sono sicuro che Boris ed io continueremo a fare insieme buone cose per l'Italia, la Bulgaria e l'Unione Europea» ha promesso il Cavaliere al premier bulgaro, chiamandolo erroneamente Boris invece che Boyko. Dal clima caldo della cerimonia, risulta chiaro che i rapporti tra i due Paesi sono stretti. «Questa statua testimonia un'antica vicinanza e amicizia che si è rinnovata ultimamente con grande forza perchè è eccellente la nostra collaborazione per l'economia, la cultura e la politica» ha confermato Berlusconi all'inaugurazione del monumento dedicato a Garibaldi. «Sono felice di essere stato come premier avvocato della Bulgaria - ha detto ancora il Cavaliere - sostenendo con grande convinzione che dovesse ritornare in Europa e quindi diventare membro della Ue».

"Безобидния"

Към публицистиката на "безобидния" Иво Инджев не мога да бъда безпристрастен. Просто смятам, че неговите клавиши са най-острите.

Може би всичко е заради личната му дарба за писане на съвършени изречения. И най-вече заради  таланта, с който успя(ва) да (с)печели своите "Пулицър и Нобелова награда едновременно" направо от читателите.

Затова няма как да не споделя лицето на ето тази особено ценна нова придобивка:

Петиция на издателства Оксфорд, Кеймбридж, Макмилън и ПОНС - България

Те правят най-добрите учебници, които могат да се намерят на българския пазар.

Но не и според действащите към момента критерии за подбор на "одобрени учебници".

Историята малко напомня тази с недобрата акредитационна оценка на Американския университет в Благоевград: хубава им била библиотеката, ама книгите - само на чужди езици и най-вече на английски.

Шансовете нещата да се нормализират с новия закон за средно образование изглеждат сериозни. Все пак ви призовавам да подкрепите петицията на Оксфорд, Кеймбридж, Макмилън и ПОНС тук.

(Изображение: Ox.ac.uk)

Защо не ме харесват в нашето РПУ?

До този въпрос опряхме днес с една от техните служителки, докато попълвах - разбира се, на ръка - безкрайните формуляри за откраднати документи. "Знаете ли какво не ви харесвам на вас?" - "На мен лично?! Какво?" - "Ами, идвате тук и вместо човешки да ме помолите дали не могат да станат по-бързичко нещата, започвате да се обяснявате, че ще пишете...".

Ами да, ще пиша.

Всеки българин, който си е губил документите, познава добре цялата абсурдна процедура: първо, тет-а-тет среща с мизерията в съответното полицейско управление; второ, собственоръчно попълване на обяснение, молба и заявление (или нещо от сорта...), в които надлежно трябва да се разкаже какво се е случило, забелязани ли са "съмнителни лица" в съответното време, ако става въпрос за кражба и т.н; трето, седемдневен срок, след който от РПУ издават някакво "удостоверение", което следва да удостовери, че представящият удостоверението няма документи, защото са откраднати. С въпросното удостоверение се отива в КАТ за нова шофьорска книжка и т.н. Десетилетия наред - все същият абсурд.

Това, което ме ядоса фатално, беше седемдневният срок. Тъй като работя практически без почивен ден и ползвам личния си автомобил непрекъснато, поисках да получа поне някакъв временен документ, който да ползвам пред органите на КАТ. Служителката, която така или иначе не ме харесваше, просто ми каза, че "нямам никакъв шанс". Всичко било много просто: спирам да шофирам, докато не си получа новите документи, и толкоз. "Ама как така?", попитах; вероятно ми предстоят няколко седмици чакане - просто да спра да работя ли? Не, мога да си работя, но нямам право да шофирам; правилникът си е правилник, законът си е закон. Чакаш удостоверението, после чакаш в КАТ, и така. Обяснението и другите два формуляра трябвало да минат през началника на РПУ, после да се заведат в прокуратурата и изобщо кражбата на документи си е много сериозна работа.

Именно в този момент малко по-рязко изразих възмущението си и намекнах, че ще спиша нещо по случая. Защото по една случайност знам как се уреждат нещата при кражба или загуба на документите във Великобритания:

1. Заявление за издаване на дубликат може да се подаде по електронен път, по пощата или по телефона.

2. Попълва се формуляр D1 - без обяснения, обяснителни записки, молби и прочие ненужна хартия; просто формуляр D1.

3. Документите се изпращат до DVLA, Swansea, SA99 1AB, а дубликатът се получава от заявителя в рамките на три седмици.

4. За да шофирате през това време е необходимо просто "да отговаряте на общите медицински изисквания" за право на управление на МПС, както и да се съобразявате с всички специални условия към свидетелството, което сте изгубили.

Всички, които живеят например в Германия или във Франция, знаят, че нещата там стават по абсолютно същия безболезнен начин; но не и у нас. В България възстановяването на изгубени/откраднати документи е поредната тъпа глава в многотомния епос "У нас си е така!". Епос ли казах? Пардон, ТЪПОС имах предвид.

Еми, те така си е! На мен ми се дразнят, че им се дразня; аз пък не им се дразня, че ми се дразнят. (А пропо, полицайката беше много готина, имаше хубави зелени очи...) Просто съм ядосан на цялата тъпа система и на закърнелия й мозък, който не може да проумее, че в сферата на публичните услуги няма нищо по-хубаво от простото, лесното и бързото. Или както пише в Direct.gov.uk:

PUBLIC SERVICES ALL IN ONE PLACE

Впрочем ако не сте посещавали този сайт досега, не го правете - ще ви стане мъчно. И не искам да ми казват да си ходя "у Англия". Преди да се върна там, бих искал да получа нещо срещу данъците, които вече съм платил тук.

(Снимка: Culture.indian-network.de)

История с посланик

Разбрах я от сина му, с когото работим заедно. Разбира се, ще премълча името на държавата, която представлява посланикът, както и името на колегата си. Ще го наричам просто Х. А историята бих искал да разкажа  на фона на три неща: клипа с "главния мултак на Републиката" (вж. долу, получих го от подопечните му Софийски солисти, с които сме приятели във Фейсбук); казусът с "крайно нуждаещите се" питомци на нашенски съдии; и, разбира се, "Мисия Лондон".

Всъщност от самото начало нещата с Х. ми изглеждаха малко странни: дипломатически потомък, а идва на работа с... автобус. Винаги точно в 9.30 сутринта - горе-долу по същото време, когато започвам и аз. Освен това работи много. Завчера се разходихме до Националния исторически музей. Исках да му разкажа за съкровищата на България - онези, за които Сибиле Левичаров пренебрежително казва, че "съществуват само в българските мозъци". Оказа се добра идея. Музеят много ни хареса, направих купища снимки. После продължихме с бири в центъра. Попитах го дали бърза да се прибира, а той ми отговори, че най-късно в 9.45 трябва да си бъде вкъщи: майка му се прибирала с такси от летището и трябвало да я посрещне, за да плати на шофьора. Усмихнах се: нима посолството няма кола и шофьор, които да докарат съпругата на посланика? Моят колега просто ми каза, че баща му е малко стриктен и държи автомобилът да се ползва само за служебни ангажименти. Без изключения.

Какво да се прави - стил на работа... За разлика от други стилове на работа на много знайни и незнайни, избираеми и назначаеми държавни служители в трети държави. Такива като мен пък могат само да се дивят и да завиждат.

"Окованата наука" (Вл. Стойчев)

Позволявам си да препечатам текста на г-н Стойчев изцяло, защото просто не виждам какво може да се добави. А и защото 24 май е много хубав повод да се замислим за тези работи.

(Впрочем честит празник.)

Убеден съм, че проумяването на необходимостта от реформа не само в БАН, а изобщо в сферите на българската култура и образование, минава през труповете на немалка армия от клишета. Най-досадните от тях лъснаха покрай протестите на "когитиращите".

Приятно четене и, още веднъж, хубав празник. Пожелавам си да не забравяме, че истинското просвещение е там, където вече "няма елин, ни иудеин"; където сме заедно с мнозина други живи и мъртви в една голяма обща духовна родина.

Окованата наука

(Владимир Стойчев, Svobodata.com)

Водевилното шествие-протест на учени от БАН, проведено на 19 май 2010 г., срещу „закриването” на Академията и „отнемането” на нейната автономия беше ярко доказателство за това в каква степен 45 плюс 20 години тоталитарно управление на науката в България е в състояние да корумпира (едни) и да обезличи (други) или обезвери една значителна част от хората, занимаващи се с наука у нас.

За корумпираните от идеята, че всяко управление, в това число и управлението на науката, трябва да почива върху казармения принцип на субординация, е ясно каква е тяхната мотивация: те със зъби и нокти се борят да запазят статуквото, защото единствено то осмисля жизнения им хоризонт. За тези хора науката е само претекст за реализацията на един болезнен властови нагон. Сред тях преобладаваха академични кримки, чиито представи за смисленост и почтеност в живота и управлението на науката, вероятно увредени от дългогодишния им безкритичен контакт със затъпяващата социалистическа действителност, се свеждат единствено до фелдфебелските норми на живот и управление. Но имаше и млади учени - легитимирани от БАНската администрация за инициатори на протеста, за да не би някой да остане с „погрешното” впечатление, че основна негова цел е именно съхраняването на академичния управленски елит - чието основно занимание напоследък е да когитират върху възможността, независимо от цената, за бърза кариера в българското научно блато.

Що се отнася до обезличените или обезверените участници в „протеста”, те са два типа хора.

Едните са неизлечимо облъчени от догматиката на „марксистко-ленинските” идеологеми, че властта произлиза от народа (и затова трябва да бъде акламирана, но не и бламирана), а свободата е правото да се подчиняваш на вожда и да си благодарен за това, че той те е удостоил с доволство в размер, който ти позволява да заспиш сит.

А другите – те са болшинството от обезличените и обезверените - много добре съзнават, че са хванати в капана на болшевишките нормативни документи, регламентиращи управлението на науката в БАН, в които на обикновения научен сътрудник е отредена ролята на крепостен на дворяните-управници, и от страх да не бъдат санкционирани, заради неучастието им в протеста, по неволя са се включили в миманса на постановката.

Тъжно е, че този по комсомолски спретнат протест – организиран по административна линия срещу подписка (подплътена с апел протестиращите да дойдат със семействата за по-голяма представителност) и базиран върху манипулативни послания, популистки лозунги, помпозни и подвеждащи изказвания – предшестван от смешновато-наивни възвания на академици и когитиращи млади кариеристи, няма нищо общо с духа на една научна институция, а именно – в него отсъстваше какъвто и да било академизъм. Толкова могат хората и така разбират и оценяват статута и образа на учения в очите на обществото. Кресливи шутове (които за съжаление успяха да изхленчат от министър-председателя някакви – макар и не много ясни – отстъпки за продължаване на собственото им добруване като властелини на Академията), които така и не съумяха, вероятно защото не искат и не могат, да организират и проведат един смислен дебат за настоящото състояние и бъдещето на БАН. Управляващата върхушка в БАН постоянно тръбеше, че правителството предприема стъпки за реформиране на Академията, без да се консултира с тях и същевременно изключително нагло и безпардонно същите тези хора предприеха една „реформа” в БАН (само в техен интерес, разбира се), без въобще да се допитат до хората от институтите и то по начин, който поради отсъствието на каквито и да било други достойнства, очевидно има единствено за цел след „реформата” на работа в Академията да останат само безропотните душици и адептите на статукво и същевременно да изхвърли на улицата всички, посмели да оспорят правилната „генерална линия” на настоящото управление (впрочем инфилтрирано със значителен брой сътрудници и доносници на бившата Държавна сигурност, които най-вероятно ще извършат черната работа, понеже те са почти във всеки институт, пардон - на всеки километър, както се пееше в песничката от любимия им едноименен филм).

Прочистването на Академията от „ненадеждни” кадри ще става по две линии.

Първо, механично и нецелесъобразно сливане на институти, отдавна замислено в интерес на близки до ръководството на БАН директори на институти и в крещящ дисонанс с наскоро направената атестация на институтите в БАН от няколко международни научни организации, на които, впрочем, БАН брои за извършената оценка една доста сериозна сума в евро. Така новосформираните институти стават прекалено големи и затова една част от хората – а именно противниците на сегашното статукво в БАН – ще бъдат съкратени. Съществен детайл от екшъна „реформа” е и фактът, че назначенията в новите звена ще се извършват от Учредителни научни съвети, номинирани от други Експертни комисии, които от своя страна са изцяло продукт на Управителния съвет на БАН. Няма мърдане – само да поискат и могат да ти отрежат главата.

Второ, под мантията на повсеместна поименна атестация. Сама по себе си идеята трябва да бъде адмирирана. Но в случая атестацията на учените в БАН ще се извършва при пълно незачитане на спецификата на научния труд в различните сфери на науката – хуманитарното и точното знание. И най-важното, атестационните таблици, по които ще се оценява работата на всеки един научен работник, са точно отражение на съществуващата в момента и онаследена от недалечното тоталитарно минало на българската наука свръхзависимост на научния продукт (условно казано, защото в повечето случаи става дума за научно-организационна и научно-административна дейност) от ранга и властовата позиция на този, който го произвежда. Брой на участия в органи на управление, в комисии, в експертни съвети, в организационни и програмни комитети, в редколегии, в местни и международни конференции... брой на изнесените лекции в различни ВУЗ в страната. Та кой има възможността да се облажи от подобен род научна „активност”? Естествено, ако не изцяло, преобладаващо това са хората от висшия ешалон на управлението на науката. И забележете цинизма, всичко това е добре точкувано в атестационната таблица! Какво, ако не цинизъм и управленско дебелоочие е фактът, че защитата на голям докторат е оценена на 60 точки (на малък докторат – 15 точки), а заемането на поста „директор”, „зам.-директор”, „научен секретар”, „председател на ОС” и „председател на научен съвет” се оценява на 25 точки на година. Две години в директорското кресло се оценяват почти като защита на голям докторат! Атестационната таблица изобилства с подобни безумни и цинични примери. И тези хора имат наглостта да говорят за реформа в науката! И ходят да пищят под прозорците на министър-председателя, че „зли сили” се опитват да им отнемат прерогативите да си я карат както те си знаят.

Да, крайно време е науката в България да разкъса оковите, в които е прикована още от времето на нейния съветски период.

Едва ли има човек от сферата на науката, висшето образование или културата у нас, който да не знае, че БАН е една архаична, тромава, свръхцентрализирана и поради това недостатъчно ефективна научна организация, управлявана по-скоро като партиен комитет, а не като научна академия. Достатъчно е да се спомене така скъпата на мнозина научни „корифеи” полицейско-политическа структура на Висшата атестационна комисия, която, слава Богу, се премахва с новия Закон за развитие на академичния състав. Но и без ВАК академичната наука в България ще продължава да е приклещена в оковите на архаичната като структура и антидемократична като управление Българска академия на науките. И за да не бъда голословен трябва да изтъкна какво превръща БАН в бастион на застоя и ретроградното управление.

Първо, това е отдавна изживелият времето си начин, по който е структурирана Българската академия на науките. Струпването на много институти и звена под шапката на едно централно управление не е резултат от вътрешната логика на развитие на научното знание. Това е следствие от политическия проект за по-директен и по-всеобхватен административен и идеологически контрол над функционирането на науката, реализиран в България през 1945 г. по съветски образец. Днес нищо не предполага този модел да продължава да съществува точно в този му вид. И този начин е – трябва ясно да се каже – че институтите са събрани на едно място, само за да оправдаят съществуването на Централно управление на БАН (едновремешният център за контрол и надзор над науката, който днес се е превърнал в напълно баластна и паразитна структура). Институтите могат и без ЦУ на БАН, но ЦУ на БАН не може без тях. Ето къде се крие трънчето, което накара управленският академичен истеблишмънт да завие „Помощ, искат да закрият Академията”. Не, господа, Академията няма да се закрива, само Централно управление трябва да се премахне в сегашния му вид и да се редуцира до звено с протоколни, а не управленски функции. Ако се предприеме една наистина смислена реформа на Академията, не като тази, която сега е започната – а това трябва да стане на всяка цена – би могло да се покани външен консултат от европейска страна с развита наука и традиции в нейното управление, който да предложи (не че ние сме неспособни да го направим) един модерен и функционален начин на структуриране на БАН. Това е. Всичко друго са витиевати приказки за властта.

Второ, това е начинът, по който се управлява Академията. Близко до ума е, че всяка структура предполага съответен на нея начин на управление. Естествено, че конгломерат от научни институти, конфигуриран по образец на едновремешната съветска научна академия, предполага управлението му да възпроизвежда начина, по който Партията (задължително с главно „п”) управляваше всеки един сектор в държавата – икономика, наука, култура, спорт... До 1991 г. науката у нас се управляваше по този начин. А след тази дата беше въведена управленската протеза „общо събрание”, която по презумпция трябваше да внесе елемент на демократичност в управлението на БАН, но това не се случи. Обективната причина това да не се случи е, че хората не могат от днес за утре от крепостни да се превърнат в смели и последователни демократи. Затова и всичко си продължи по старому. Освен това, и до днес Управителният съвет на БАН, а не общите събрания в институтите, е този който избира директора на научното звено, чиито явни и неявни пълнощия, от друга страна, са достатъчно големи, за да може той да прокара през общото събрание на института, такива кандидатури за представители в ОС на БАН, които са удобни на Управителния съвет. Жест за жест. А субективната причина, която има силен отпечатък върху обективната причина, е, че самият управленски климат – невидимите на пръв поглед експлицитни и подразбиращи се зависимости, които гарантират на управляващите контрол над волята и действията на подчинените – се подхранва от превърналите се в практика „прецеденти”, когато непокорният винаги е бил сурово санкциониран, защото управленските механизми го позволяват. Страх лозе пази, гласи поговорката. Но в страх науката не може да вирее.

Каквито и дебати за съдбата на БАН да се водят оттук нататък едно е повече от очевидно. Трябва се пристъпи към реформа, която да почива върху нова модерна концепция за Академията (и като структура, и като начин на управление), която веднъж завинаги да разкъса оковите на миналото. Естествено, тази стъпка задължително трябва да се придружава от изработването на нов Закон за БАН и нов Устав на БАН. Някои казват, че е необходим компромис между настоящото управленско тяло на Академията и тези, които са срещу вече започнатата „реформа” на БАН (а те са против, защото това, което предлага УС на БАН и неговата маша, ОС на БАН, е всичко друго - всъщност един куц опит да се съхрани статуквото - но не и смислена модерна реформа). Искам да попитам. Как един жив организъм може да направи компромис с едно раково образувание в неговата плът? Отговорът е: такъв компромис е невъзможен.

Постоянна изложба "Агенция Митници"

Национален исторически музей, 23 май 2010 г., партер:

Google Translate @ Sofia Airport

Свеж принос към преводаческото изкуство от типа "Google Translate": Терминал 2 разяснява употребата на "безконтактни смарт карти" (?!) в ПС на столичния градски транспорт. 

NB, редом с останалото, и употребата на пасивни конструкции в сегашно продължително време - почти като по сценарий за Mind Your Language:

"A disappointing night..."

Великобритания е на северозапад. България - на югоизток. Има още много разлики. Тук се колите са с леви волани. Там - с десни. Държавният глава в Кралството няма право да гласува;  назначава се по наследствено, а не по изборно право. У нас пък може да гласува; за него също гласуват.

Има и една друга любопитна разлика, която забелязах едва днес. За разлика от България, във Великобритания победените политици понякога говорят за нещата с истинските им имена и без да се преструват.

Куче в българско чекмедже

Както се казва, кучето е най-добрият приятел на човека. Но не и ако става въпрос за България. Тук хора често са жертви на кучета. А понякога се случва и кучетата да стават жертви на човека. Например режат им краката с брадви. Жестокостта към животните обаче е много специална, защото е жестокост заради самата себе си. Пред нея няма как да останеш безразличен. Може би затова героят на Труман Капоти в Хладнокръвно проявява състрадание единствено към едно убито куче.

Самият аз съм от хората, които изтръпват при вида на измъчвани животни. Вероятно защото имам травматичен детски спомен от прибирането на едно куче от улицата пред блока. Или съм такъв по рождение - не знам. Така или иначе вярвам, че състрадателността е част от човешката природа. Затова и подкрепям всички, които поискаха възмездие за отрязаните крака на кучето. Но според някои явно бъркаме.

Проблемът отново е, че "за кучета може, а за хора - не?!", ако мога да перифразирам каузата на патриотите, които роптаеха срещу Хаити. Сценарият е все същият: в България пребиват и убиват хора; няма пари за лечение на деца с тежки заболявания; да се вдига шум за отрязаните крака на едно куче е малко гадничко на фона на всичко това; "кучезащитниците" да ходят да се скрият някъде - най-добре вдън земя и да вземат всички помияри със себе си. Титаните на българската журналистика в Интернет - News.bg - дори тържествено оповестиха, че "спираме да пишем за кучето Мима":

Така ще е докато стотици български деца не могат да заминат за лечение в чужбина, защото нямат необходимите средства за това.

В тази държава явно можеш да дразниш дори когато си състрадателен. Сякаш не е ясно, че проблемът е не защо хората се събират заради страданието на едно куче, а защо не се събират заради страданието на други хора.

(Снимка: Neterra.tv)