(Впрочем честит празник.)
Убеден съм, че проумяването на необходимостта от реформа не само в БАН, а изобщо в сферите на българската култура и образование, минава през труповете на немалка армия от клишета. Най-досадните от тях лъснаха покрай протестите на "когитиращите".
Приятно четене и, още веднъж, хубав празник. Пожелавам си да не забравяме, че истинското просвещение е там, където вече "няма елин, ни иудеин"; където сме заедно с мнозина други живи и мъртви в една голяма обща духовна родина.
Окованата наука
(Владимир Стойчев, Svobodata.com)
Водевилното шествие-протест на учени от БАН, проведено на 19 май 2010 г., срещу „закриването” на Академията и „отнемането” на нейната автономия беше ярко доказателство за това в каква степен 45 плюс 20 години тоталитарно управление на науката в България е в състояние да корумпира (едни) и да обезличи (други) или обезвери една значителна част от хората, занимаващи се с наука у нас.
За корумпираните от идеята, че всяко управление, в това число и управлението на науката, трябва да почива върху казармения принцип на субординация, е ясно каква е тяхната мотивация: те със зъби и нокти се борят да запазят статуквото, защото единствено то осмисля жизнения им хоризонт. За тези хора науката е само претекст за реализацията на един болезнен властови нагон. Сред тях преобладаваха академични кримки, чиито представи за смисленост и почтеност в живота и управлението на науката, вероятно увредени от дългогодишния им безкритичен контакт със затъпяващата социалистическа действителност, се свеждат единствено до фелдфебелските норми на живот и управление. Но имаше и млади учени - легитимирани от БАНската администрация за инициатори на протеста, за да не би някой да остане с „погрешното” впечатление, че основна негова цел е именно съхраняването на академичния управленски елит - чието основно занимание напоследък е да когитират върху възможността, независимо от цената, за бърза кариера в българското научно блато.
Що се отнася до обезличените или обезверените участници в „протеста”, те са два типа хора.
Едните са неизлечимо облъчени от догматиката на „марксистко-ленинските” идеологеми, че властта произлиза от народа (и затова трябва да бъде акламирана, но не и бламирана), а свободата е правото да се подчиняваш на вожда и да си благодарен за това, че той те е удостоил с доволство в размер, който ти позволява да заспиш сит.
А другите – те са болшинството от обезличените и обезверените - много добре съзнават, че са хванати в капана на болшевишките нормативни документи, регламентиращи управлението на науката в БАН, в които на обикновения научен сътрудник е отредена ролята на крепостен на дворяните-управници, и от страх да не бъдат санкционирани, заради неучастието им в протеста, по неволя са се включили в миманса на постановката.
Тъжно е, че този по комсомолски спретнат протест – организиран по административна линия срещу подписка (подплътена с апел протестиращите да дойдат със семействата за по-голяма представителност) и базиран върху манипулативни послания, популистки лозунги, помпозни и подвеждащи изказвания – предшестван от смешновато-наивни възвания на академици и когитиращи млади кариеристи, няма нищо общо с духа на една научна институция, а именно – в него отсъстваше какъвто и да било академизъм. Толкова могат хората и така разбират и оценяват статута и образа на учения в очите на обществото. Кресливи шутове (които за съжаление успяха да изхленчат от министър-председателя някакви – макар и не много ясни – отстъпки за продължаване на собственото им добруване като властелини на Академията), които така и не съумяха, вероятно защото не искат и не могат, да организират и проведат един смислен дебат за настоящото състояние и бъдещето на БАН. Управляващата върхушка в БАН постоянно тръбеше, че правителството предприема стъпки за реформиране на Академията, без да се консултира с тях и същевременно изключително нагло и безпардонно същите тези хора предприеха една „реформа” в БАН (само в техен интерес, разбира се), без въобще да се допитат до хората от институтите и то по начин, който поради отсъствието на каквито и да било други достойнства, очевидно има единствено за цел след „реформата” на работа в Академията да останат само безропотните душици и адептите на статукво и същевременно да изхвърли на улицата всички, посмели да оспорят правилната „генерална линия” на настоящото управление (впрочем инфилтрирано със значителен брой сътрудници и доносници на бившата Държавна сигурност, които най-вероятно ще извършат черната работа, понеже те са почти във всеки институт, пардон - на всеки километър, както се пееше в песничката от любимия им едноименен филм).
Прочистването на Академията от „ненадеждни” кадри ще става по две линии.
Първо, механично и нецелесъобразно сливане на институти, отдавна замислено в интерес на близки до ръководството на БАН директори на институти и в крещящ дисонанс с наскоро направената атестация на институтите в БАН от няколко международни научни организации, на които, впрочем, БАН брои за извършената оценка една доста сериозна сума в евро. Така новосформираните институти стават прекалено големи и затова една част от хората – а именно противниците на сегашното статукво в БАН – ще бъдат съкратени. Съществен детайл от екшъна „реформа” е и фактът, че назначенията в новите звена ще се извършват от Учредителни научни съвети, номинирани от други Експертни комисии, които от своя страна са изцяло продукт на Управителния съвет на БАН. Няма мърдане – само да поискат и могат да ти отрежат главата.
Второ, под мантията на повсеместна поименна атестация. Сама по себе си идеята трябва да бъде адмирирана. Но в случая атестацията на учените в БАН ще се извършва при пълно незачитане на спецификата на научния труд в различните сфери на науката – хуманитарното и точното знание. И най-важното, атестационните таблици, по които ще се оценява работата на всеки един научен работник, са точно отражение на съществуващата в момента и онаследена от недалечното тоталитарно минало на българската наука свръхзависимост на научния продукт (условно казано, защото в повечето случаи става дума за научно-организационна и научно-административна дейност) от ранга и властовата позиция на този, който го произвежда. Брой на участия в органи на управление, в комисии, в експертни съвети, в организационни и програмни комитети, в редколегии, в местни и международни конференции... брой на изнесените лекции в различни ВУЗ в страната. Та кой има възможността да се облажи от подобен род научна „активност”? Естествено, ако не изцяло, преобладаващо това са хората от висшия ешалон на управлението на науката. И забележете цинизма, всичко това е добре точкувано в атестационната таблица! Какво, ако не цинизъм и управленско дебелоочие е фактът, че защитата на голям докторат е оценена на 60 точки (на малък докторат – 15 точки), а заемането на поста „директор”, „зам.-директор”, „научен секретар”, „председател на ОС” и „председател на научен съвет” се оценява на 25 точки на година. Две години в директорското кресло се оценяват почти като защита на голям докторат! Атестационната таблица изобилства с подобни безумни и цинични примери. И тези хора имат наглостта да говорят за реформа в науката! И ходят да пищят под прозорците на министър-председателя, че „зли сили” се опитват да им отнемат прерогативите да си я карат както те си знаят.
Да, крайно време е науката в България да разкъса оковите, в които е прикована още от времето на нейния съветски период.
Едва ли има човек от сферата на науката, висшето образование или културата у нас, който да не знае, че БАН е една архаична, тромава, свръхцентрализирана и поради това недостатъчно ефективна научна организация, управлявана по-скоро като партиен комитет, а не като научна академия. Достатъчно е да се спомене така скъпата на мнозина научни „корифеи” полицейско-политическа структура на Висшата атестационна комисия, която, слава Богу, се премахва с новия Закон за развитие на академичния състав. Но и без ВАК академичната наука в България ще продължава да е приклещена в оковите на архаичната като структура и антидемократична като управление Българска академия на науките. И за да не бъда голословен трябва да изтъкна какво превръща БАН в бастион на застоя и ретроградното управление.
Първо, това е отдавна изживелият времето си начин, по който е структурирана Българската академия на науките. Струпването на много институти и звена под шапката на едно централно управление не е резултат от вътрешната логика на развитие на научното знание. Това е следствие от политическия проект за по-директен и по-всеобхватен административен и идеологически контрол над функционирането на науката, реализиран в България през 1945 г. по съветски образец. Днес нищо не предполага този модел да продължава да съществува точно в този му вид. И този начин е – трябва ясно да се каже – че институтите са събрани на едно място, само за да оправдаят съществуването на Централно управление на БАН (едновремешният център за контрол и надзор над науката, който днес се е превърнал в напълно баластна и паразитна структура). Институтите могат и без ЦУ на БАН, но ЦУ на БАН не може без тях. Ето къде се крие трънчето, което накара управленският академичен истеблишмънт да завие „Помощ, искат да закрият Академията”. Не, господа, Академията няма да се закрива, само Централно управление трябва да се премахне в сегашния му вид и да се редуцира до звено с протоколни, а не управленски функции. Ако се предприеме една наистина смислена реформа на Академията, не като тази, която сега е започната – а това трябва да стане на всяка цена – би могло да се покани външен консултат от европейска страна с развита наука и традиции в нейното управление, който да предложи (не че ние сме неспособни да го направим) един модерен и функционален начин на структуриране на БАН. Това е. Всичко друго са витиевати приказки за властта.
Второ, това е начинът, по който се управлява Академията. Близко до ума е, че всяка структура предполага съответен на нея начин на управление. Естествено, че конгломерат от научни институти, конфигуриран по образец на едновремешната съветска научна академия, предполага управлението му да възпроизвежда начина, по който Партията (задължително с главно „п”) управляваше всеки един сектор в държавата – икономика, наука, култура, спорт... До 1991 г. науката у нас се управляваше по този начин. А след тази дата беше въведена управленската протеза „общо събрание”, която по презумпция трябваше да внесе елемент на демократичност в управлението на БАН, но това не се случи. Обективната причина това да не се случи е, че хората не могат от днес за утре от крепостни да се превърнат в смели и последователни демократи. Затова и всичко си продължи по старому. Освен това, и до днес Управителният съвет на БАН, а не общите събрания в институтите, е този който избира директора на научното звено, чиито явни и неявни пълнощия, от друга страна, са достатъчно големи, за да може той да прокара през общото събрание на института, такива кандидатури за представители в ОС на БАН, които са удобни на Управителния съвет. Жест за жест. А субективната причина, която има силен отпечатък върху обективната причина, е, че самият управленски климат – невидимите на пръв поглед експлицитни и подразбиращи се зависимости, които гарантират на управляващите контрол над волята и действията на подчинените – се подхранва от превърналите се в практика „прецеденти”, когато непокорният винаги е бил сурово санкциониран, защото управленските механизми го позволяват. Страх лозе пази, гласи поговорката. Но в страх науката не може да вирее.
Каквито и дебати за съдбата на БАН да се водят оттук нататък едно е повече от очевидно. Трябва се пристъпи към реформа, която да почива върху нова модерна концепция за Академията (и като структура, и като начин на управление), която веднъж завинаги да разкъса оковите на миналото. Естествено, тази стъпка задължително трябва да се придружава от изработването на нов Закон за БАН и нов Устав на БАН. Някои казват, че е необходим компромис между настоящото управленско тяло на Академията и тези, които са срещу вече започнатата „реформа” на БАН (а те са против, защото това, което предлага УС на БАН и неговата маша, ОС на БАН, е всичко друго - всъщност един куц опит да се съхрани статуквото - но не и смислена модерна реформа). Искам да попитам. Как един жив организъм може да направи компромис с едно раково образувание в неговата плът? Отговорът е: такъв компромис е невъзможен.
Няма коментари:
Публикуване на коментар