Яйцето или кокошката?

Такива гледки не би трябвало да са изненада за никого. Сигурен съм, че всички знаят, че не бива да се паркира надлъжно на пешеходни пътеки - дори и тези от снимката. Известно е, че в това отношение разполагаме с достатъчно читав Закон за движение по пътищата. Съвършено хипотетично допускам, че няма нормален български съдия, който да отсъди в полза на такива шофьори.

Разбира се, ако последните получат актове и решат да си търсят правата по съдебен ред. Проблемът е, че да очакваш "родната полиция", която иначе трябва да ни "пази", да се размърда за нещо подобно, е най-хипотетичната от всички възможни хипотези.

Така че за мен отговорът на въпроса "Коя от трите власти ми е най-виновна?" е горе-долу ясен. Припомням си го всеки ден, когато завивам към "Драган Цанков" от "Андрей Сахаров". Там, където направих снимката онзи ден.

Уолстрийт vs Клерамбо

"Синдром на Клерамбо" е специалното име на еротоманията - "любовната лудост". Страдащите от Клерамбо развиват  болезнено силната илюзия, че са обект на любов от страна на човек с високо обществено положение. Усещането за влюбеност понякога има религиозна окраска. Характерна е появата на параноидни състояния: нищо не е в състояние да убеди пациента, че се заблуждава; той няма нужда от нищо, за да се увери, че е прав. Първият документиран случай на синдром на Клерамбо е от 1918 г.: 53-годишна французойка ненадейно решава, че крал Джордж V е влюбен в нея. Пациентката неколкократно посещава Англия и получава "тайни любовни послания" от разположението на завесите на прозорците на Бъкингамския дворец.

Май тъкмо с някаква "медийна разновидност" на синдрома на Клерамбо може да се обясни един материал от днешния Труд. Става въпрос за публкация в Wall Street Journal, според която

[находката от остров Свети Иван] прави България член на не съвсем изключителния клуб на страните, които твърдят, че притежават мощи на св. Йоан Кръстител [...]. Храм в Калкута твърди, че притежава част от ръката му. Катедралата в Аахен твърди, че притежава кърпата, в която е била повита главата на светеца. Дворецът "Топкапъ" в Истанбул също твърди, че притежава части от едната ръка и главата на св. Йоан Кръстител. Релквите не са превърнали в туристически хит нито едно от тези места. Българското правителство все пак е оптимистично настроено.

Според Труд обаче

Откритите останки от мощите на Йоан Кръстител ще донесат дивиденти на България от финансово естество, пише американският в. "Уолстрийт джърнъл".

А според 24 часа

Мощите на Йоан Кръстител спасяват България финансово.

Както казах, специален случай на синдрома на Клерамбо. Каквото и да се напише, където и да се напише, няма значение. Нищо не е в състояние да ги убеди, че грешат. Нямат нужда от нищо, за да знаят, че са прави.

И това няма нищо общо с археологията; а само с начина, по който понякога се пише във вестниците.

(Снимка: Frontierpsychiatrist.co.uk)

Волни полети на безкритични мозъци

За "шибания народ" на Божидар Димитров - като изключим един материал в Медиапул и няколко блога - засега не може да се прочете много. На мен обаче най-много ми хареса апологията на нашия министър в Стандарт. Авторката й до такава степен е съумяла да навлезе в стилистиката на археолозите, че дори представя "веществени доказателства" за това, че сме "шибан народ". А именно:

Има ли веществени доказателства, че сме "шибан народ"? Да. Пета, зъб и цели шест фаланги го потвърждават. Не, това не са останките на някоя жертва на Килърите. А мощите на Йоан Кръстител. Въпреки че ги изкопахме преди седмица, май не остана българин, който да не е плюл по тях. И, разбира се, по екипа, който ги намери. [...] Признавам си - и аз се съмнявам, че зъбът, петата и шестте фаланги от Созопол са на Йоан Кръстител. Археолозите нещо са се объркали - нали им куца гръцкият. Мощите са на Тома Неверни, не мислите ли?

Невярващите ли грешно писаха, вярващите ли грешно ги четоха - вече не знам. Може би все пак няма да е досадно да припомня, че критиката беше насочена срещу представянето на непотвърдена информация за безспорен факт. При това заради смехотворните аргументи. С всички дължими извинения, но да се каже, че за автентичността на находката свидетелства "един надпис, че това са мощи на св. Йоан Предтеча" е дори формално логически погрешно. (Petitio principii, кръгово разсъждение, begging the question и т.н., ако изобщо има някакво значение.) Но тук нещата вече изобщо не опират до намерения реликварий. Става въпрос за нещо друго - за волния полет на безкритичните мозъци, които призовават, забележете, да оставим настрана всяко съмнение и... да вярваме.

Журналистите, кучетата-пазачи на истината, ни призовават да вярваме! В този призив има нещо нелепо. Поне когато се отправя от "цивилни" - в най-широкия смисъл на думата - медии.

С това по никой начин не искам да засягам по същество личната тема за вярата. Каквото съм имал да кажа, казал съм го подробно другаде. (А то скоро ще може да се намери и по книжарниците.) Нито мога, нито желая да взимам отношение по въпроса за намерения реликварий. Тук се интересувам единствено от това как ни се говори по телевизора и във вестниците. Защото нещата, които виждам, никак не ми допадат.

(Изображение: Cogencygroup.com)

"Тоя шибан народ" и "тия шибани колеги"

Емоционален коментар на министър Божидар Димитров във връзка с находката край Созопол и плахите скептични реакции:

Защо бе, майка му стара, защо е толкова злоба, бе?! Е т'ва не мога да си го обясня при тоя шибан народ, при тия шибани колеги! [4:45 и сл.]

No comment.

(Благодарение на Асен Генов.)

Пред Зала "България" - вчера и днес

"Реформата започна, историята на няколко български оркестъра завърши." С това заглавие от "Алегро виваче" на БНР обобщават резултатите от "оптимизиращата реформа" на екипа на министъра на културата и "главен мултак" Вежди Рашидов. Между другото на български език "оптимален" означава "най-добър", т.е. разкошен, а аз така и не успявам да видя какво й е разкошното на въпросната реформа.

И какво добро да видя, когато класически музиканти остават без работа? Впрочем всички знаят много добре, че техният живот е несправедливо труден дори когато имат работа - поне в България. Но това като че ли никога не е било достатъчно интересно. Размерът на щатните заплати в Софийска филхармония едва ли е в състояние да събуди съчувствие у българина. Да не забравяме, че неговите възгледи за жизнен просперитет отчасти се свеждат до забранителната максима (по същество селска във възможно най-лошия смисъл на думата), че "музикант къща не храни"!

Изобщо липсата на всякаква колективна реакция е по-лоша дори от реформата на министъра. И цялото това нелепо бездействие - по отношение на онези, които са положили най-много труд, за да бъдат това, което са. Разбира се, тук би трябвало да вмъкна клишетата за това колко трудно се създава  добър музикант, за какъв свръхчовешки труд става дума, какво означава десетки години наред да овладяваш един инструмент, докато най-сетне се получи нещо що-годе прилично и т.н. Но от изтъркани клишета никой няма нужда. По-добре да припомня откъс от едно забележително интервю на писателката Емилия Дворянова, която е възпитаничка на НМУ "Любомир Пипков". Тя по-добре разказва за душите, умовете и куража на онези, които най-малко се нуждаят от "оптимизиращи реформи" à la Вежди Рашидов:

1976 г. Филхармонията на Лос Анжелис, на път за турне в Турция, ще изнесе концерт в София. Настава невероятно вълнение. По онова време почти живеехме в зала "България", имахме си и отработена схема за купуване на билети, когато концертът е по-специален. Прекарвахме на смени от тъмни зори пред билетния център на "Руски", носехме термоси с чай, потропвахме в студа... Всъщност беше много весело. Касиерката отваря в 8 часа, още щом ни вижда поглежда тъжно и казва: "За този концерт билети няма. Само с покани е". Като попарени сме. В деня на концерта обаче, естествено сме там, огромна тълпа от Музикалната гимназия и Консерваторията – не знаем защо, някаква надежда, че все пак ще стане чудо и ще влезем. Пред залата една след друга спират коли с тъмни стъкла, коли на посолства, излизат специални хора... Ние стоим. В един момент ченгето на залата, наш добър познайник, идва и ни казва да се махаме, пречим. Тълпата обаче не се разотива, само се премества на "Аксаков", пред задния вход. През голямата стъклена врата се виждат музикантите... Инструментите... Знаем, че инструментите им са страхотни, легенди се носят за тях... Някои долепят носовете си до стъклото, една съученичка рони сълзи... Те също ни гледат отвътре, навярно недоумяват какво става. Концертът започва, през стъклената врата виждаме как оркестърът се изнася към залата, остават само няколко души, тези, които не свирят в първата част. Ние продължаваме да стоим... И тогава Властта прави грешка! Истинска, фатална грешка, навярно за да се случи "чудото". Щом концертът е започнал, ченгето решава да си свърши работата докрай, идва при нас, за да ни разкара окончателно. Опитва се да ни убеди да се разотиваме, нали вътре вече свирят... Свършено е... Но представата за това, че вътре свирят, а ние сме вън, предизвиква обратен ефект, неочакван и за самите нас. Като по сигнал всички сядаме на тротоара, на улицата, нямаме никакво намерение да мърдаме. Тогава той се ядосва. Плаши с милиция, но всъщност никой не му вярва... Каква милиция? Подмятанията стават злостни, направо политически заядливи... И изведнъж отвътре излиза възрастен господин с бяла коса – представя се: импресариото на оркестъра, иска да разбере какво става. Намират се веднага хора, които да обяснят на английски: няма билети... Музиканти сме... Ученици, студенти... Искаме да слушаме, нищо друго не искаме... Ченгето също обяснява с преводач, че не може да се пуснат правостоящи, защото инструментите са много скъпи... Ами ако им направим нещо? Кой ще плаща? Вбесени сме... Да не сме "варвари"?... Започва скандал. Истински, "международен" скандал. Импресариото "поема" отговорността, нека ни пуснат, нали и концертът е благотворителен, ако в Америка младежите така копнеят по класическа музика, със сигурност ще им осигурят достъп... Разправията се разраства, но господинът с белите коси явно се отчайва, защото в един момент изчезва някъде. Ченгето също изчезва. Минути изтичат... И изведнъж от двете страни на "Аксаков" спират милиционерски коли. Запушват улицата от двете й страни, вратите се отварят и се изсипват милиционери... Вадят палки. За пръв път виждам палки, всеки за пръв път вижда... Втурват се към нас, ние започваме да бягаме. Настава истинска паника, нещо ме удря по гърба, после ме хващат и ме напъхват в кола зад решетка. С мен е един съученик, също "уловен" в тълпата, и още две непознати момчета от Консерваторията, просто на нас ни се случи... Колата се упътва към "Оборище", където е Пето районно... През решетките виждаме фуражките, уплашени сме, не знаем какво ще правят с нас... Спират пред Управлението, но не ни сваля от колата, оставят ни вътре... Започва да тече много бавно време... Много бавно време... Виждаме как единият милиционер често говори нещо по радиото си. Чакаме. След около половин час колата пак тръгва, прави обратен завой, насочва се отново към залата... Нямаме понятие какво става. Спира там, откъдето сме "хванати", пред задния вход. Свалят ни долу, побутват ни към вратата... Отвътре любимото ни ченге я отваря и влизаме – не знаем да вярваме ли на очите си, движим се сякаш насън: филхармонията на Лос Анжелис е строена от двете страни на коридора, който отвежда към сцената и залата, музикантите държат инструментите си в ръце, когато минаваме между тях, ръкопляскат... Мъжът с бели коси ни стиска ръцете... Влизаме в залата. Виждаме огромен брой правостоящи – тези, които бяхме вън, вече сме вътре! И това ако не е чудо? А концертът започва съвсем отначало. Повтарят и първата част, вече изсвирена. Включително и американския химн. След концерта, който свърши в полунощ, историята се изяснява. Импресариото беше "изчезнал", не защото "се е отчаял" или "предал". Човекът просто беше спрял концерта. Музикантите излезли и повече не се появили, за да продължат. Залата ръкопляскала, чакали дълго, не разбирали какво точно става... Американският посланик се оттеглил някъде... А импресариото заявил, че концертът няма да продължи, докато не пуснат всички вътре и докато не върнат обратно арестуваните, защото видели как ни отнасят с колата...

(Цялото интервю може да се прочете на VeraMutafchieva.net, един проект на Нов български университет тук.)

(Снимка: Vox-organbg.blogspot.com)

Събитие за "целия християнски свят"

Говорело се също, че двама християнски конници били иззели - но още не били ги предали - две глави на св. Йоан Кръстител, по една за всекиго, и всички се питали коя е истинската. 

Никита [Хониат] се усмихна с разбиране.

- Знаех, че тук, в града се почитат две. Първата била донесена от Теодосий Велики и поставена в църквата на Иоан Предтеча. Но след това Юстиниан намерил друга в Емаус. Доколкото си спомням, я дал на един манастир, после казваха, че била върната тук, но никой не знаел къде е.

(Умберто Еко, Баудолино, прев. Биляна Петрова (София: БАРД, 2003), 248)

Ако днес отворите Би Би Си или друг световен лидер в новините, няма да откриете нищо за намерения реликварий на остров Свети Йоан край Созопол. Ако четете български новини, няма как да не останете с впечатление, че става въпрос за "изключително събитие" не само за България, но и за "целия християнски свят". Ако пък обичате да размишлявате или поне сте чели Баудолино, сигурно ще ви хрумнат най-различни неща.

Бихте могли например да помислите какви са шансовете нещо, на което пише, че е еди-какво си, действително да е това нещо. Още повече ако е много старо. Или да се попитате дали няма поне минимален шанс да става въпрос за фалшификат, при условие че говорим за находка от един период, през който "бизнесът" с фалшификати е бил много печеливш. Впрочем ако сте историк или археолог, направо е задължително да обмислите тези въпроси - и то преди да дойдат журналистите.

Ако пък сте журналист, може би няма да е зле да се замислите за употребата на кавички. Дребен препинателен знак, който по принцип е непознат в света на българските медии. Иначе е много полезен, защото позволява с малко думи да се каже много. В Би Би Си например новината щеше да изглежда вероятно така:

Намерен "реликварий с мощите на св. Иоан Кръстител"

У нас обаче кавичките не са на мода. У нас са на мода наклоненията, защото с тях най-добре се спуска на зрителя, читателя или слушателя какво да мисли. Изявителното наклонение е подходящо за изчистване на неуместни съмнения. Оттук и новини като тази за находката край Созопол: "Сензация! Зъб, части от ръка и челюст изскочиха от реликвария на Йоан Предтеча, открит на 28 юли". Ако се изисква да погледнете с недоверие или насмешка на нещо, препоръчително е преикзазното наклонение. Струпвания на преизказни форми можете да търсите там, където ги няма силните на деня. Или където просто липсва достатъчно "любов към България".

(Снимка: Vam.ac.uk)

P.S. На една от снимките в галерията на 24 часа се вижда на практика неконтролируема тълпа от журналисти, депутати, арехеолози и един министър, скупчени около находката с прожектори, светкавици и мобилни телефони. Гледката е достойна за възхищение. Почти инфарктно възхищение, ако сте археолог по душа и призвание.