Не ни искат и това си е! Още от най-крехка възраст пречим. Докато бях ученик в музикалното училище, хазяйката ми обясняваше, че обичала да си поспива до обяд – след това можело да свиря, докато дойдат гостите за поредния жур, тогава така се казваше. В следващата квартира не харесваха пък високите тонове, дразнели ги, и тях, и кучето им. По-късно съседите оставяха възмутени бележки в пощенската кутия: "Стига вече с това пиано, като че ли 100 бизона тичат". (И това за старинното ми италианско чело!) Че сме излишни в тази страна, започнах да се досещам още преди години: "Оплакват се от провинцията, че свирите много Бах" – скараха ми се веднъж в Концертна дирекция. [...]На всички, които се чувстват в положението на автора, бих искал да кажа следното: българските музиканти всъщност никога не си отиват. Не и завинаги. Това е най-странното и същевременно най-хубавото. На практика НМА "Панчо Владигеров" е най-доброто българско висше училище. Достатъчно е човек да се замисли колко много наши музиканти са се реализирали на световни сцени единствено с това, което са получили в Музикалното училище и в Академията. (Добре известно е, че такъв извод не може да се направи за никой друг български университет...) Но те винаги се завръщат. Може би е заради публиката. Или от някакво чувство за дълг. Със сигурност не е заради хонорарите. От българска сцена явно се емигрира по-турдно, отколкото от "Ръбъ" (по Иво Инджев). За щастие!
В този ред на мисли бих искал да благодаря на Максим Ешкенази, Симфоничния оркестър на БНР, Софийска филхармония, Колбърнския камерен оркестър и всички солисти за хубавия Фортисимо фест, който подариха на София.
