Православие под хомот

В страницата на "Вяра и общество" във Фейсбук попаднах следния "Призив срещу опита за провокиране на напрежение между християни и мюсюлмани, между българи и турци":

Убедени сме, че християни и мюсюлмани можем и трябва да живеем заедно. Защото всички изповядваме вярата в единия Бог и сме наследници на праведния праотец Авраам. Затова приемаме с недоумение (болд мой, Lisko.eu) удара на турските националисти от „Милли Гючлер” срещу официалния сайт на Българската патриаршия и заплахите им за нови "наказателни действия". Реакцията, определена като отговор на поругаването на Джумая-джамия в Пловдив, изглежда твърде парадоксална с четиримесечното си закъснение! Още повече, че Българската православна църква няма нищо общо със срамните събития в Пловдив. Акцията на „Милли Гючлер” очевидно цели само едно – провокация на напрежение, от което могат да се възползват ултранационалистични кръгове в България. [...]

Позволявам си да не споделя недоумението на д-р Горан Благоев, когото безкрайно уважавам - всъщност смятам, че "Вяра и общество" е едно от най-смислените предавания по БНТ напоследък; и като водещ на История.БГ за мен д-р Благоев определено е №1.

Затова си мисля, че няма как да не му е направило впечатление, че от доста време насам "православие" и "християнски ценности" са впрегнати по най-груб начин за разораване на буренясалата българска политическа нива; няма как да не му е хрумвало, че в отприщването на този теократичен нагон има нещо ненормално и че истински православното сърце не познава озъбения национализъм; може би и той се досеща, че с една категорична и ясна синодална позиция в този смисъл проблемът би могъл да се реши изключително лесно и веднъж завинаги; няма как да не забелязва обаче, че Синодът (двусмислено) мълчи.

Е, как тогава да недоумява човек, че даже сайтът на Българска патриаршия се превръща в арена на ултранационалистически борби? Нима висшият клир на БПЦ е сторил нещо, за да отсече сухия клон на ултранационализма от себе си? (Справка: прочистването на Троянския манастир с акция на "айнзац група" на НПБ и "Православна зора"...)

Да кажа същото и другояче: имало един човек, който имал много добър приятел. Приятелят му бил съвършено беззащитен и изключително, изключително свит. Един ден при тях дошли много хора, които започнали да злословят срещу беззащитния приятел на човека. Първият стоял тихомълком отстрани, без да може да направи нищо за себе си; вторият решил да запази мълчание, защото - било поради страх, било заради нещо друго - не искал да съучаства в кавгата на злословещите. После загубил съня си, защото непрекъснато се питал: "Нима бях прав да постъпя така?"...

В този ред на мисли и за висшия клир и Църквата. Прилагам изображение за вкус и повтарям: тук става въпрос единствено за недоумението, а не за безспорно осъдителното посегателство на "Милли Гючлер" или както там се наричат.

Изображение: Expressnews.bg

Контраструкция

Онзи ден гледах за първи път "Адио, Рио" по БНТ. (Бях много изненадан, че филмът е от април 1989 г.) На места се оказа доста лековат, но общо взето ми стопли душата. Има нещо очарователно в наивната безвъпроност категориите "добро" и "лошо" през 1980-те в България: хубаво е да си честен; прекрасно е да бъдеш свободен.

Сега е съвсем различно. Онзи ден например прочетох, че имало "либерален фашизъм". (Оказва се, че такива неща се говорят от по-отдавна.) Намирам словосъчетанието за удивителен абсурд. Това обаче едва ли има някакво значение - със сигурност ще се намери кой да ме обяви за безнадежден наивник, който инатливо отказва да разбере, че "либерастията" е страхотен бич на XXI в. Направо си ги представям: "Ама ти наистина ли вярваш в тези неща - свобода, права и т.н.? Колко си наивен! Това е несериозно."

Понякога си мисля, че може би бих могъл да се защитя - с Милтън, Лок и Мил под ръка и с много търпение. После бързо разбирам, че се заблуждавам. Струва ми се, че абсурдите от типа на "либералния фашизъм" не са  резултат от неразбране, от някаква проста безпросветност, която може да бъде "поправена". Прекрасният идеал за политическа свобода може да се превърне в своята противоположност и по друг начин - като се разбие на части, които после да се сглобят в обратен порядък, за да се получи чудовище. Първата процедура наричам "деконструкция"; а втората - "контраструкция".

Вземете свободата например. Погледнете я хубаво като през телескоп, а после я разбийте я на либерални традиции и школи; вземете една от тези школи, насочете вниманието си към нейните възможни дефекти. Увеличете ги като под микроскоп и след това наложете резултата върху изходната картина в окуляра на телескопа. Желаният резултат е налице.

С контраструктивни средства може да се постигне изключително много. У нас да речем вече има смисъл да се спори дали либерализмът не е фашизъм, дали фашизмът на нашето време не е всъщност резултат от някакъв чудовищен неолиберален проект, дали съвременната демокрация не е форма на чисто политическо зло, материализирана до съвършенство в Европа и САЩ. Засега има смисъл само да се спори, но кой знае какво ни очаква след някоя и друга година... Може би, че изобщо "свободата е робство", а две плюс две понякога е равно на три, а друг път - на пет? За съжаление по пътя на обратното сглобяване на умъртвените части на разчленената истина действително могат да се направят страховити чудовища.

Междувременно обаче: истина съществува; две плюс две просто е равно на четири, а свободата е нещо прекрасно. Честит 9 май!

Фактообразност

Измислих нова дума - фактообразност.

Става въпрос за вид манипулация, при която едно твърдение отчасти се опира на привидно фактически положения, които от своя страна му придават относителна достоверност. Разсъблечено от своята фактообразност, самото твърдение се превръща просто в кухо, безсъдържателно и пропагандно клише - особено когато е с политическо съдържание.

Някои от текущите интерпретации на събитията в Украйна съдържат изключително актуални примери за фактообразност. В едната крайност бих посочил т.нар. провалено "асоциирано членство на Украйна в Европейския съюз". Словосъчетанието звучи достатъчно сериозно, документално и страховито, за да придаде тежест на всички неща, които се случиха по-късно. А с малко въображение дори би могло да се каже, че става въпрос за провалено европейско членство. Фактическата истина обаче е, че никакво "членство" в никакъв съюз никога не е било обсъждано - и в това може да се убеди всеки, който прочете злополучното "Споразумение за асоцииране между Европейския съюз, от една страна, и Украйна, от друга".

В другата крайност пък би могъл да се посочи фактообразният мит за двойните стандарти по повод на вчерашния т.нар. референдум в Крим. Паметливите тутакси се възмутиха и попитаха: "Как така в Косово може, а в Крим - не? Нима можем да се съгласим с такъв лицемерен двоен стандарт?". И действително, на пръв поглед това е тежък казус - поне докато човек не осмисли фактите в пълния им обем: в единия случай става въпрос за създаване на независима държава, а в другия - за промяна на териториалната принадлежност, за прехвърляне на част от територията на една независима държава към друга независима държава. Въпреки това по-съобразителните биха възразили: "Дори това действително да е така, вие сте длъжни да признаете резултатите от проведения референдум; този референдум не е незаконен; словосъчетанието "незаконен референдум" е юридическа безсмислица!". Това изглежда също е

Източник

много тежък казус - поне докато не се обърне внимание на физическото оформление на бюлетините (нещо като пощенски картички, които се пускат без плик в прозрачна урна при 100% нарушена тайна на вота) и на точната формулировка на въпросите, която не дава възможност за реален избор между взаимно изключващи се положения. Впрочем когато за пръв път видях факсимиле от тези

Източник

бюлетини, дълго време се чудих какво трябва да се попълни в квадратчетата - "да/не" или може би "X/V" за "да/не" срещу съответния въпрос. Въображението ми не стигна дотам, че да допусна, че някой би предложил референдум по въпрос от типа: "Може би нямате здравословен проблем с пръстите на дясната ръка, но какво предпочитате да ви ампутираме за всеки случай - палеца или показалеца?"

Кой е прав и кой - крив в този случай? Не знам с безусловна сигурност. Юристите обичат да казват: "Дай ми фактите, ще ти дам правото". Именно този принцип се опитвам да следвам и аз в търсенето на истината и затова по всякакъв начин се противопоставям на фактообразността. От друга страна, нито за секунда не преставам да мисля за семейството си - от всичко, което се предлага на вътрешния и на чуждестранния политически пазар винаги избирам онова, за което вярвам, че ще ни помогне да бъдем по-свободни и относително щастливи. По отношение на събитията, които се случват в Украйна, и двата пътя ме отвеждат до все едни и същи изводи; и до най-съкровената ми надежда от детството: мир нам! Между другото, тогава, преди много години, също ни разясняваха в детайли технологията на ядрения удар: можехме да различаваме атомна и неутронна бомба и знаехме, че ако бомбата ни свари сред природата, трябва бързо да потърсим възвишение, зад което да се свием на кълбо и да избегнем поне ударната вълна; бавното действие на лъчевата болест явно се възприемаше като желано спасение от внезапната и неочаквана смърт.

Мир вам!

Робер Шуман (1886-1963)

Следва кратка паметна записка за нещо, което, струва ми се, не винаги виждаме достатъчно добре.

И аз, заедно с мнозина други, наблюдавам какво се случва с Украйна и от разстояние изпитвам ужаса от войната. В обществения живот изглежда няма нищо по-страшно от войната. Възрастните ни баби и дядовци със сигурност могат да ни помогнат да разберем какво точно означава това.

А Европа обича войните. Тридесетгодишни войни, стогодишни войни, блицкригове - от всичко, навсякъде, винаги и по много. И то съвсем до скоро - до преди по-малко от някакви си сто години!

Военният сценарий днес е невъзможен. Може да се случва всичко - да се спори по бюджети, да се увеличават или да се намаляват права за свободно придвижване на работна ръка в рамките на ЕС, да се ограничават или освобождават механизми за достъп до социалните фондове на съответните държави. Но никой няма да воюва с никого - поне не в рамките на допустимите от здравия разум сценарии, възможни към настоящия момент.

И така от 9 май 1950 г., когато един документ прави "войната между Германия и Франция не просто немислима, а физически невъзможна". Pax Europea! Не съм сигурен обаче, че отдаваме достатъчно дължимо значение на обстоятелството, че да направиш войната физически невъзможна на един континент, който воюва от хилядолетия, е огромно, невероятно, изключително постижение. Може би защото става въпрос за нещо толкова важно и насъщно, че сме престанали да му обръщаме внимание; в същия смисъл вероятно не сме благодарни и за водата, която пием, и за въздуха, който дишаме.

Впрочем Европа е преди всичко това - тя е мир, роден от вечния свят на идеите; нищо друго няма значение. Този мир не храни, не пълни банкови сметки и не намира работа, защото е много повече от това - той е условието, без което не може. Оттам нататък - всекиму според уменията, таланта и заслугите. Европа е като фотоапарат: дори с най-скъпия модел на "Хаселблад" ще се получат много лоши снимки, ако фотографът не положи някакви усилия сам да разбере как се настройва експозиция и как се композира кадър.

Европа е мир, свобода - дом, в който всъщност се чувствам прекрасно.

(Знам, че звучи наивно - точно толкова наивно, колкото и едно "Похвално слово за въздуха и водата" например. Но това не го прави невярно.)

Спасете училището от китайския успех!

На едно място в Бойният химн на майката-тигрица Ейми Чуа пише, че

Изображение: Telegraph.co.uk 

[з]а разлика от типичната [...] западна майка, китайската е на мнение, че 1) работата в училище е на първо място; 2) оценката 6 минус е лоша; 3) вашите деца трябва да са две години пред съучениците си по математика; 4) никога не трябва да хвалите публично децата си; 5) ако детето ви прояви несъгласие с учител или треньор, винаги трябва да вземете страната на учителя или треньора; 6) единствените състезания, в които трябва да разрешавате на децата си да участват, са тези, в които те могат евентуално да спечелят медал, и 7) този медал трябва да бъде златен.

Книгата е бестселър сред домашните самоучители по възпитание в Европа и САЩ - вероятно защото мнозина безвъпросно благоговеят пред примерите на китайския успех. (Да не говорим, че повечето родители биха дали мило и драго, за да направят децата си машини за високи професионални постижения; и като казвам "мило и драго", наистина имам предвид всичко мило и драго.) Изобщо, Китай е голяма работа: китайските ученици се смазват от работа, но са първи; студентите им също се смазват от работа, но също са първи; а след университета се смазват от работа на работа - и Китай отново е първи.

Ако мога да стилизирам оптимистичната мотивация на необходимите образователни реформи, които оттук се завъртат в главите на мнозина, то нищо не би трябвало да ни спира да следваме примера на Китай: щом китайчетата могат, трябва да могат и европейчетата; европейчетата даже са длъжни да могат, защото именно Европа, а не Азия, е културната люлка на идеята за образоваността; училище-университет-индустрия в пълна синергия - това изглежда е отговорът на всички въпроси. Трябва да знаеш защо учиш, колко ще спечелиш от това, което учиш, а и колко ще спечелят всички останали в целокупното народно стопанство, за да може да се гарантира онзи минимум от златни медали, за които говори авторката Чуа в пасажа, цитиран по-горе.

Като гледам и слушам какво се случва в България в последно време, и нас ни чака същото.

С това разбиране за нещата обаче лично аз съм дълбоко и искрено несъгласен. Работата е там, че намирам превръщането по китайски модел на училището и университета в обслужващи звена на пазара на труда за съвършено сбъркан подход, който унижава и унищожава самата идея за образованост. Човек не се учи, за да работи и да печели добре; вярно е по-скоро обратното - човек може да работи и да получава добра заплата, ако се е учил добре. Същността на образованието, поне такова, каквото го познаваме в Европа, е във възвисяването на духа - по много и най-различни начини. (А да възвисява духовно в някаква степен е по силите на всяко образователно действие, без значение дали става дума за счетоводство, информатика или класическа филология!) Да, образоваността може да се осребри на пазара на труда; но човек не се образова заради сребърниците, които евентуално ще получи в бъдеще - те са по същество външен и вторичен резултат от цялостния образователен процес.

Понякога даже си мисля, че онзи, който се учи заради самото учене, има много по-добри шансове за успешна реализация от всеки друг. Представете си например един човек, който изучава немски език, просто защото желае да чете Гьоте и Шилер в оригинал, и един друг, който тренира гастарбайтерски немски, за да може да прекарва коли втора ръка от Германия към България. Ако тези хора изучават с такива мотиви езика, да речем, в продължение на пет години, то кой от тях би имал по-добър шанс да осребри познанията си по чужд език, като се реализира на пазара на труда? Сигурен съм, че първият, защото идеалът на неговите първоначални мотиви най-вероятно ще го отведе до много по-задълбочено и хитро познаване на езика. Впрочем сигурен съм, че пак той би търгувал по-добре с немски автомобили, защото общуването му с местните хора ще е много по-пълноценно и ползотворно.

Съзнателно или не, превръщането на университетите и училищата в придатък на трудовия пазар цели производтство на гастарбайтерска образованост в горния смисъл. Личното ми усещане е, че в дългосрочен план това ще нанесе дълбоки вреди. (Дори чисто икономически, доколкото китайската copycat индустрия е способна на растеж, но не и на иновативен растеж - това може да бъде тема на много продължителна дискусия.) Откъде бихме могли да очакваме да се надигне гласът на разума? - Струва ми се, че от средите на традиционното ляво или пък от тези на консервативното. Една автентична левица например би следвало да се съпротивлява на панпазарния тип икономики, в които образованието, редом с всичко останало, следва да се регулира от невидимата ръка на пазара. Един последователен консерватор пък би следвало да защити традиционните идеали на образоваността като тържество на духа, което не винаги може и трябва да се подчинява на законите на пазара. По такъв именно начин например класическото образование тържествува в иначе панпазарните домени на Оксфорд, Кеймбридж, Харвард... Тъжната новина е, че в България нито една от тези две гледни точки не е популярна - сякаш зъл магьосник от Далечния изток е залепил колективния поглед на всички върху Бойният химн на майката тигрица и моделите на училище и университет, които тя предпочита.

А тази майка не е права. Казвам го и като родител, и като учител.