На едно място в
Бойният химн на майката-тигрица Ейми Чуа пише, че
[з]а разлика от типичната [...] западна майка, китайската е на мнение, че 1) работата в училище е на първо място; 2) оценката 6 минус е лоша; 3) вашите деца трябва да са две години пред съучениците си по математика; 4) никога не трябва да хвалите публично децата си; 5) ако детето ви прояви несъгласие с учител или треньор, винаги трябва да вземете страната на учителя или треньора; 6) единствените състезания, в които трябва да разрешавате на децата си да участват, са тези, в които те могат евентуално да спечелят медал, и 7) този медал трябва да бъде златен.
Книгата е бестселър сред домашните самоучители по възпитание в Европа и САЩ - вероятно защото мнозина безвъпросно благоговеят пред примерите на китайския успех. (Да не говорим, че повечето родители биха дали мило и драго, за да направят децата си машини за високи професионални постижения; и като казвам "мило и драго", наистина имам предвид всичко мило и драго.) Изобщо, Китай е голяма работа: китайските ученици се смазват от работа, но са първи; студентите им също се смазват от работа, но също са първи; а след университета се смазват от работа на работа - и Китай отново е първи.
Ако мога да стилизирам оптимистичната мотивация на необходимите образователни реформи, които оттук се завъртат в главите на мнозина, то нищо не би трябвало да ни спира да следваме примера на Китай: щом китайчетата могат, трябва да могат и европейчетата; европейчетата даже са длъжни да могат, защото именно Европа, а не Азия, е културната люлка на идеята за образоваността; училище-университет-индустрия в пълна синергия - това изглежда е отговорът на всички въпроси. Трябва да знаеш защо учиш, колко ще спечелиш от това, което учиш, а и колко ще спечелят всички останали в целокупното народно стопанство, за да може да се гарантира онзи минимум от златни медали, за които говори авторката Чуа в пасажа, цитиран по-горе.
Като гледам и слушам какво се случва в България в последно време, и нас ни чака същото.
С това разбиране за нещата обаче лично аз съм дълбоко и искрено несъгласен. Работата е там, че намирам превръщането по китайски модел на училището и университета в обслужващи звена на пазара на труда за съвършено сбъркан подход, който унижава и унищожава самата идея за образованост. Човек не се учи, за да работи и да печели добре; вярно е по-скоро обратното - човек може да работи и да получава добра заплата, ако се е учил добре. Същността на образованието, поне такова, каквото го познаваме в Европа, е във възвисяването на духа - по много и най-различни начини. (А да възвисява духовно в някаква степен е по силите на всяко образователно действие, без значение дали става дума за счетоводство, информатика или класическа филология!) Да, образоваността може да се осребри на пазара на труда; но човек не се образова заради сребърниците, които евентуално ще получи в бъдеще - те са по същество външен и вторичен резултат от цялостния образователен процес.
Понякога даже си мисля, че онзи, който се учи заради самото учене, има много по-добри шансове за успешна реализация от всеки друг. Представете си например един човек, който изучава немски език, просто защото желае да чете Гьоте и Шилер в оригинал, и един друг, който тренира гастарбайтерски немски, за да може да прекарва коли втора ръка от Германия към България. Ако тези хора изучават с такива мотиви езика, да речем, в продължение на пет години, то кой от тях би имал по-добър шанс да осребри познанията си по чужд език, като се реализира на пазара на труда? Сигурен съм, че първият, защото идеалът на неговите първоначални мотиви най-вероятно ще го отведе до много по-задълбочено и хитро познаване на езика. Впрочем сигурен съм, че пак той би търгувал по-добре с немски автомобили, защото общуването му с местните хора ще е много по-пълноценно и ползотворно.
Съзнателно или не, превръщането на университетите и училищата в придатък на трудовия пазар цели производтство на гастарбайтерска образованост в горния смисъл. Личното ми усещане е, че в дългосрочен план това ще нанесе дълбоки вреди. (Дори чисто икономически, доколкото китайската
copycat индустрия е способна на растеж, но не и на иновативен растеж - това може да бъде тема на много продължителна дискусия.) Откъде бихме могли да очакваме да се надигне гласът на разума? - Струва ми се, че от средите на традиционното ляво или пък от тези на консервативното. Една автентична левица например би следвало да се съпротивлява на панпазарния тип икономики, в които образованието, редом с всичко останало, следва да се регулира от невидимата ръка на пазара. Един последователен консерватор пък би следвало да защити традиционните идеали на образоваността като тържество на духа, което не винаги може и трябва да се подчинява на законите на пазара. По такъв именно начин например класическото образование тържествува в иначе панпазарните домени на Оксфорд, Кеймбридж, Харвард... Тъжната новина е, че в България нито една от тези две гледни точки не е популярна - сякаш зъл магьосник от Далечния изток е залепил колективния поглед на всички върху
Бойният химн на майката тигрица и моделите на училище и университет, които тя предпочита.
А тази майка не е права. Казвам го и като родител, и като учител.
