Православие под хомот

В страницата на "Вяра и общество" във Фейсбук попаднах следния "Призив срещу опита за провокиране на напрежение между християни и мюсюлмани, между българи и турци":

Убедени сме, че християни и мюсюлмани можем и трябва да живеем заедно. Защото всички изповядваме вярата в единия Бог и сме наследници на праведния праотец Авраам. Затова приемаме с недоумение (болд мой, Lisko.eu) удара на турските националисти от „Милли Гючлер” срещу официалния сайт на Българската патриаршия и заплахите им за нови "наказателни действия". Реакцията, определена като отговор на поругаването на Джумая-джамия в Пловдив, изглежда твърде парадоксална с четиримесечното си закъснение! Още повече, че Българската православна църква няма нищо общо със срамните събития в Пловдив. Акцията на „Милли Гючлер” очевидно цели само едно – провокация на напрежение, от което могат да се възползват ултранационалистични кръгове в България. [...]

Позволявам си да не споделя недоумението на д-р Горан Благоев, когото безкрайно уважавам - всъщност смятам, че "Вяра и общество" е едно от най-смислените предавания по БНТ напоследък; и като водещ на История.БГ за мен д-р Благоев определено е №1.

Затова си мисля, че няма как да не му е направило впечатление, че от доста време насам "православие" и "християнски ценности" са впрегнати по най-груб начин за разораване на буренясалата българска политическа нива; няма как да не му е хрумвало, че в отприщването на този теократичен нагон има нещо ненормално и че истински православното сърце не познава озъбения национализъм; може би и той се досеща, че с една категорична и ясна синодална позиция в този смисъл проблемът би могъл да се реши изключително лесно и веднъж завинаги; няма как да не забелязва обаче, че Синодът (двусмислено) мълчи.

Е, как тогава да недоумява човек, че даже сайтът на Българска патриаршия се превръща в арена на ултранационалистически борби? Нима висшият клир на БПЦ е сторил нещо, за да отсече сухия клон на ултранационализма от себе си? (Справка: прочистването на Троянския манастир с акция на "айнзац група" на НПБ и "Православна зора"...)

Да кажа същото и другояче: имало един човек, който имал много добър приятел. Приятелят му бил съвършено беззащитен и изключително, изключително свит. Един ден при тях дошли много хора, които започнали да злословят срещу беззащитния приятел на човека. Първият стоял тихомълком отстрани, без да може да направи нищо за себе си; вторият решил да запази мълчание, защото - било поради страх, било заради нещо друго - не искал да съучаства в кавгата на злословещите. После загубил съня си, защото непрекъснато се питал: "Нима бях прав да постъпя така?"...

В този ред на мисли и за висшия клир и Църквата. Прилагам изображение за вкус и повтарям: тук става въпрос единствено за недоумението, а не за безспорно осъдителното посегателство на "Милли Гючлер" или както там се наричат.

Изображение: Expressnews.bg

Контраструкция

Онзи ден гледах за първи път "Адио, Рио" по БНТ. (Бях много изненадан, че филмът е от април 1989 г.) На места се оказа доста лековат, но общо взето ми стопли душата. Има нещо очарователно в наивната безвъпроност категориите "добро" и "лошо" през 1980-те в България: хубаво е да си честен; прекрасно е да бъдеш свободен.

Сега е съвсем различно. Онзи ден например прочетох, че имало "либерален фашизъм". (Оказва се, че такива неща се говорят от по-отдавна.) Намирам словосъчетанието за удивителен абсурд. Това обаче едва ли има някакво значение - със сигурност ще се намери кой да ме обяви за безнадежден наивник, който инатливо отказва да разбере, че "либерастията" е страхотен бич на XXI в. Направо си ги представям: "Ама ти наистина ли вярваш в тези неща - свобода, права и т.н.? Колко си наивен! Това е несериозно."

Понякога си мисля, че може би бих могъл да се защитя - с Милтън, Лок и Мил под ръка и с много търпение. После бързо разбирам, че се заблуждавам. Струва ми се, че абсурдите от типа на "либералния фашизъм" не са  резултат от неразбране, от някаква проста безпросветност, която може да бъде "поправена". Прекрасният идеал за политическа свобода може да се превърне в своята противоположност и по друг начин - като се разбие на части, които после да се сглобят в обратен порядък, за да се получи чудовище. Първата процедура наричам "деконструкция"; а втората - "контраструкция".

Вземете свободата например. Погледнете я хубаво като през телескоп, а после я разбийте я на либерални традиции и школи; вземете една от тези школи, насочете вниманието си към нейните възможни дефекти. Увеличете ги като под микроскоп и след това наложете резултата върху изходната картина в окуляра на телескопа. Желаният резултат е налице.

С контраструктивни средства може да се постигне изключително много. У нас да речем вече има смисъл да се спори дали либерализмът не е фашизъм, дали фашизмът на нашето време не е всъщност резултат от някакъв чудовищен неолиберален проект, дали съвременната демокрация не е форма на чисто политическо зло, материализирана до съвършенство в Европа и САЩ. Засега има смисъл само да се спори, но кой знае какво ни очаква след някоя и друга година... Може би, че изобщо "свободата е робство", а две плюс две понякога е равно на три, а друг път - на пет? За съжаление по пътя на обратното сглобяване на умъртвените части на разчленената истина действително могат да се направят страховити чудовища.

Междувременно обаче: истина съществува; две плюс две просто е равно на четири, а свободата е нещо прекрасно. Честит 9 май!