Онзи ден гледах за първи път "Адио, Рио" по БНТ. (Бях много изненадан, че филмът е от април 1989 г.) На места се оказа доста лековат, но общо взето ми стопли душата. Има нещо очарователно в наивната безвъпроност категориите "добро" и "лошо" през 1980-те в България: хубаво е да си честен; прекрасно е да бъдеш свободен.
Сега е съвсем различно. Онзи ден например прочетох, че имало "либерален фашизъм". (Оказва се, че такива неща се говорят от по-отдавна.) Намирам словосъчетанието за удивителен абсурд. Това обаче едва ли има някакво значение - със сигурност ще се намери кой да ме обяви за безнадежден наивник, който инатливо отказва да разбере, че "либерастията" е страхотен бич на XXI в. Направо си ги представям: "Ама ти наистина ли вярваш в тези неща - свобода, права и т.н.? Колко си наивен! Това е несериозно."
Понякога си мисля, че може би бих могъл да се защитя - с Милтън, Лок и Мил под ръка и с много търпение. После бързо разбирам, че се заблуждавам. Струва ми се, че абсурдите от типа на "либералния фашизъм" не са резултат от неразбране, от някаква проста безпросветност, която може да бъде "поправена". Прекрасният идеал за политическа свобода може да се превърне в своята противоположност и по друг начин - като се разбие на части, които после да се сглобят в обратен порядък, за да се получи чудовище. Първата процедура наричам "деконструкция"; а втората - "контраструкция".
Вземете свободата например. Погледнете я хубаво като през телескоп, а после я разбийте я на либерални традиции и школи; вземете една от тези школи, насочете вниманието си към нейните възможни дефекти. Увеличете ги като под микроскоп и след това наложете резултата върху изходната картина в окуляра на телескопа. Желаният резултат е налице.
С контраструктивни средства може да се постигне изключително много. У нас да речем вече има смисъл да се спори дали либерализмът не е фашизъм, дали фашизмът на нашето време не е всъщност резултат от някакъв чудовищен неолиберален проект, дали съвременната демокрация не е форма на чисто политическо зло, материализирана до съвършенство в Европа и САЩ. Засега има смисъл само да се спори, но кой знае какво ни очаква след някоя и друга година... Може би, че изобщо "свободата е робство", а две плюс две понякога е равно на три, а друг път - на пет? За съжаление по пътя на обратното сглобяване на умъртвените части на разчленената истина действително могат да се направят страховити чудовища.
Междувременно обаче: истина съществува; две плюс две просто е равно на четири, а свободата е нещо прекрасно. Честит 9 май!
Няма коментари:
Публикуване на коментар