Повтарям: нещата ми изглеждат така от строго духовна гледна точка, а правилната политическа преценка за тях е съвсем друга работа. Нямам никакъв проблем с хората, които искат затворени граници и т.н. - стига да не намесват религиозни аргументи. Вътрешно и чисто политически аз твърде често искам същото.
***
Библията и бежанците
„Християнските политици няма да го кажат, но според Библията е ясно: пуснете бежанците, до последния човек“, пише (преди ноемврийските атентати в Париж) преп. Джайлс Фрейзър в Гардиън. „Нека да прекопаем зелените пояси около градовете, да построим нови градове, да направим апартаменти в абатствата, да превърнем храмовете във временни общежития, да вземем луксозните апартаменти на последния етаж, които сега се използват само за инвестиционни съдове. Да, това може да промени характера на страната; а може и да не породи нужда от някакви драстични действия – кой знае? Но нека направим всичко, което е необходимо за „добре дошли“. „Запазете, древни земи, пословичното си великолепие, // дайте ми вашите уморени, вашите бедни // вашите потиснати множества, които искат да дишат свободно, // сломените, отхвърлени от бреговете ви, // пратете ми бездомните, подхвърлени до мен от бурята, // аз вдигам факела до златната врата.“ Да, когато Ема Лазарус създава тези стихове, по-късно изписани върху Статуята на свободата, тя има предвид нас, британците“, казва Фрейзър.
В продължение на години британските политици използват християнски послания в предизборните си кампании. „Трябва да се гордеем, че нашата страна е християнска“, казва Дейвъд Камерън през април 2015 г. Но не съществува никакъв християнски аргумент за Европа като крепост, обградена от нова желязна завеса от бодлива тел, която да пази бедните тъмнокожи навън. Всъщност моралната рамка, към която британският премиер толкова често обича да се обръща, е кристално ясна по отношение на съвършения приоритет на нашето задължение към бежанците. Следва да се помни, че моралното въображение на еврейските писания се определя от един народ на съкрушени бежанци, които бягат от политическо потисничество в северна Африка и търсят нов живот за себе си – свободен от бедност и жестокости. Отново и отново старозаветните писания напомнят на читателите си да не забравят, че и те самите някога са били в същото положение – и че етиката им трябва да бъде организирана около идеята за дейна помощ, движена от чувство на задружност.
Пасха, която най-напред се чества като подготовка в последния момент за напускането на Египет (безквасен хляб – защото няма време за подквасване), както и християнската Евхаристия, изградена върху нейните основи, не са нищо по-малко от един призив за съпреживяване на тази изконна човешка солидарност в лицето на екзистенциалния страх и несигурността. А когато евангелистът Матей описва Иисус като дете-бежанец, което бяга от деспотичния диктатор в страната си – Ирод, не Асад – той напълно съзнателно препраща към страрозаветния разказ в Изход.
Ако християнските политици изобщо имат някакво извинение, то е в понякога злочестата реакция на църквите в сегашната ситуация. Наградата в това отношение се полага на католическия архиепископ на Будапеща, Петер Ердьо, за когото казват, че забранил на унгарските католически храмове да подслоняват бежанци. „Ако позволим това, ще се превърнем в трафиканти на хора“, твърди Ердьо. А премиерът Орбан смята, че бежанците заплашват „християнската същност на Европа“. Истината е точно обратната: хора като Орбан заплашват тази християнска същност. „Но ако солта изгуби сила, с какво ще се направи солена?“, пита Иисус. Безсолната сол „нищо не струва, освен да се хвърли вън и да се тъпче от човеците“. И точно това би следвало да се случи с т.нар. „християнство“ на Орбан.
„Затова хвала на Джъстин Уелби, който казва, че трябва да счупим бариерите, да приветстваме странника и да го обичаме като самите себе си. Не, това не е левичарско писане – това е библейска истина. И макар да не можем да извлечем точни детайли по имиграционната политика от древните текстове, основните принципи са ясни. И ако нашите политици не харесват тези основни принципи, преди всичко те не би трябвало да се намятат с християнска пелерина.“
***
Око за око, зъб за зъб
Само няколко дена след атентатите в Париж, Джайлс Фрейзър вече пише: „Трябва да устоим на подтика да вземем око за око“. И припомня схващането на антрополога Рене Жирар, според когото „насилието е форма на копиране, насилието е заразно; то е като буен огън, който се храни от материалите, които трябва да го потушат. Ти ме удряш – аз те удрям обратно; вие ни бомбардирате – ние ви бомбардираме в отговор; каквото повикало, такова се обадило“. Трагичните последствия на всичко това са, че с течение на времето сражаващите се все повече започват да си приличат. Превръщат се във врагове-близнаци, макар да използват всички средства, за да покажат колко са различни помежду си. И все пак те се държат един към друг по еднакъв начин: Ислямска държава казва, че атаките в Париж са отмъщение за мюсюлманите, убити от французи; на свой ред Франция обявява война; Ислямска държава сваля руски самолет с бомба; в отговор руснаците бомбардират сирийски градове. В това модерно „око за око, зъб за зъб“ на нашата ядрена епоха вече могат да се чуят барабанните удари на един бъдещ апокалипсис.
За Жирар древният „бушон“ на безкрайно нарастващото насилие е религията – и по-специално идеята за изкупителната жертва. Насилието нараства, достига връхната си точка и изведнъж враждуващите общности обръщат гръб на пълното разрушение и се насочват към някаква невинна жертва, която се посочва като причина за пагубната вражда. След като насочват вниманието си към жертвата, общностите временно се помиряват. Сякаш по магически начин мирът идва като резултат от жертвоприношение. Това е малката неприлична тайна на религията: тя оправдава освобождаването на имитиращо насилие, като го насочва към невинната жертва; прикрива това неморално насилие, като го представя за нещо религиозно. От тази гледна точка, религията не създава насилие в такава степен, в каквато насилието създава религия. Жирар твърди, че най-големият критик на религията в това отношение е „еврейският пророк Иисус от Назарет“. Според Жирар Иисус преднамерено се поставя на мястото на жертвата, за да успее да разкрие цялата порочност на механизма на изкупителната жертва. Той е разпънат, за да умре, и по този начин показва цялата ужасяваща разрушителност на религията.
Има толкова много неща, с които човек да спори дотук. Каквито и да са били намеренията на Иисус, той оставя Своето име на религия, основана на спомнянето за Неговата саможертва. Но своеобразното гледище на Жирар ни дава неповторима възможност да погледнем на горещите събития около себе си: наистина, идеята, че ние си избираме невинни и уязвими жертви като средство за намиране на някакво решение е точно това, което вършат онези, които сочат с пръст неугледните сирийски бежанци като виновници за трагедията в Париж.
Решението на Жирар предполага, че ние трябва да разчупим цикъла, като откажем да имитираме враговете си – да откажем да бъдем определяни от кръвожадния друг, да откажем да му връщаме според неговата мяра. Точно както стори Антоан Лейри със своето съобщение до убийците на съпругата му – „Няма да получите омразата ми“. Това вероятно е по-добър отговор от стиховете на Марсилезата: „Напред, напред, // нека нечистата кръв // да напои браздите ни“.
