Тежко е да се признае, трудно е да се осмисли, но историята (като всяка друга наука) е относителна. В историята (като във всяка друга наука) не може да има последна и окончателна истина. Щом като такава няма в геометрията и във физиката (Евклид и Лобачевски, Нютон и Айнщайн), значи няма и в историята. А интелектуалното преживяване от сблъсъка с алтернативните истини в полето на историческата наука е голямо предизвикателство. Защото, за разлика от физиката и математиката, историята се преживява и емоционално. Едно е да си блъскаш главата над Евклидови и неевклидови геометрии; и нещо съвсем друго - над алтернативни исторически истини. Но такива съществуват независимо от личната ни воля: "робството" на едни е "разцвет" за други; "възходът" на тези е "упадък" на онези; и т.н. Колко по-трудно само е да разбере човек, че скоростта на времето не е константа, а променлива; или че през две точки в пространството може да минава не една и само една, а безброй много прави!
Между другото, пробивите в историческата наука се правят тъкмо в полето на алтернативите. Един добър историк, общо взето, обикновено успява да осъществи пробив по два начина: (1) когато мисли наопаки на другите и успее да докаже, че е прав; и/или (2) когато започне да мисли върху нещо (да работи с извори), върху което никой друг не е размишлявал (да работи с непознати извори). Ако бях учител по история, нямаше да мога да измисля по-добро упражнение от това да карам учениците да работят с непознати извори и да пишат есета на исторически теми, в които да защитават противоположни гледни точки. Струва ми се, че това раздвижва и възбужда мисленето, че то е вход към самата същина на занаята на историка.
Вътрешният ни дебат за владичеството и робството (който периодично набъбва, за да се спихне набързо след това), е съвършено безсмислен от гледна точка на сериозната историческа наука. Просто етикетирането на периоди е най-незначителната част от работата на историка; етикетирането даже е чуждо на добрия професионалист. Неговата задача е да работи с извори, да разглежда детайлите им често под микроскоп, да обогатява слушателите и читателите си, като им разказва за находките си. Домът на историка са архивите, но за да разкаже смислена история, той трябва да живее там с години. Затова историята всъщност е кротка наука - пробивите в нея стават много бавно, с постоянство и трудолюбие. Понякога си мисля, че историкът е като обущар, който прави от изворите здрави кожени обувки (примерно Caterpillar), за да ги постави в картонената кутия на етикета. В крайна сметка важно е какви са обувките, картонената кутия е просто опаковка - обичам Caterpillar не заради красивите им кутии (те наистина са красиви), а заради разкошното съдържание на кутиите.
Прочее, дебатът "владичество или робство" е безсмислен - двете думи са страни на една и съща монета: владичество - някой те владее, робство - биваш владян от някого. (Освен ако не се има предвид тесният смисъл на термина "робство" в римското право, което е чисто безумие.) Така че, спокойно, робство е имало. Даже предлагам нова дума - за успкояване на страстите и единение на двата лагера: робовладичество.
