След апоплексията, която се изля на страницата ми в Туитър вчера (и която продължава да се излива), идва времето за по-спокоен размисъл.
Мога да започна само със следната метафора:
имало един човек, който от десетилетия живеел в една и съща къща. Къщата била стара и много неща трябвало да се ремонтират: покривът пропускал вода на няколко места, дограмите не били добре уплътнени и зимно време духало, тръбите за вода трябвало да се сменят поради течове. Години наред човекът обитавал дома си, без да се погрижи за ремонт, спомнял си за годините, в които къщата била по-нова и всичко било наред, и все повече се ядосвал. Един ден тръбите в кухнята се скъсали и станало наводнение: водата заляла всички уреди в помещенията на първия етаж и ги унищожила. Човекът се ядосал дотолкова, че взел нещата в свои ръце: наел строителна бригада, която пристигнала с тежка техника, и разрушила къщата. След почистването на строителните отпадъци, човекът потрил ръце над празния парцел: една къща, която прави такива бели, изглежда заслужавала единствено да бъде съборена. Човекът не бил щастлив, но се чувствал доволен.
"Системата", в която живеем, мога да оприлича само на такава напукана къща, а всички нас - които приемаме или отхвърляме "системата" - на обитатели, пред които стоят три възможни пътя:
(1) да се заемем с основен ремонт на къщата, без да бутаме стените и без да разрушаваме основите;
(2) да ангажираме строителна бригада, която просто да разруши всичко и да разчисти парцела, защото "така повече не може" и "няма смисъл" от никакви ремонти;
(3) да игнорираме проблемите и да живеем в системата, като подлагаме легени под течовете, докато не се случи непоправимото.
Смятам себе си са привърженик на първия вариант. Същевременно знам, че има много, много хора, които предпочитат втория и даже имат аргумент: основите са грешно проектирани, няма смисъл да се ремонтира къща, която така или иначе ще рухне. Има и трета група (особено досадна, наистина): на обитателите, които не възразяват срещу непрестанното примъкване на легени, защото тъй или иначе дъждовният сезон скоро ще свърши, ще пекне слънце и ще можем да си живеем както преди. Според мен има смисъл да се спори само с хората от втората група; за съжаление знам, че те са толкова ядосани, че с тях не може да се спори; знам и това, че хората от третата група са склонни да разговарят, но пък от разговор с тях аз не намирам смисъл.
Ако образите на метафората ми са ясни и разбираеми, то има една дълга поредица от съвсем пресни събития в Европа и отвъд нея, които лесно могат да се запишат на сметката на втората група: референдумът във Великобритания от 23 юни; изборите за президент в САЩ от завчера; преди тях - например референдумът в Холандия от 7 април. И по-важно: предстои една още по-дълга поредица от събития, в които ще се сблъскат представители на същите три групи: избори във Франция и Германия догодина, референдум в Италия и избори в Австрия по-късно тази година.
"Къщата", която обитаваме в момента, е, разбира се, глобалният либерален политически порядък, установен след втората половина на миналия век. И политическите избори от изминаващата година, както и предстоящите политически избори в различни точки на света, ще решат съдбата на именно този "глобален либерален политически порядък". Той или ще бъде ремонтиран основно, или ще бъде унищожен. Шансове за неговото съхраняване в текущото му състояние не съществуват - независимо от това какви социологически данни "на кантар" ще се появят.
Тъй като аз съм сред хората, които се застъпват за необходимостта от ремонт, смятам, че
най-напред трябва точно да се определи къде и как са се спукали тръбите, които трябва да се подменят, за да не стане наводнение. Според това, което виждам, тръбите са се спукали там, където е започнала хипертрофията на либералния елемент в глобалния либерален политически ред. "Твърде много свобода" - или нещо от този вид, - което по свой начин е увеличило налягането на водата дотолкова, че тръбите започват да се пропукват. Не искам да бъда разбран погрешно: смятам себе си за човек със съвършено либерални убеждения, но между либерализма, който аз познавам и обичам (Милтън и Лок), и поп-паважния либерализъм на днешния ден, има твърде малко общо. Понякога се забавлявам да си мисля какво биха сторили бащите-основатели Милтън и Лок, ако с машина на времето можехме да ги пренесем в XXI век, и се ужасявам от нещата, които ми хрумват. Действително има нещо непоносимо в комплексните механизми на "политическата коректност" (в най-широк възможен смисъл) - тя стига дотам, че превръща всички в една неразчленима, огромна, глобална безформена маса, в която накрай и страдат всички: и онези, които "политическата коректност" следва да предпазва, и другите, които роптаят срещу нея; първите - заради яда на вторите, а вторите - заради личното си усещане за ограничена свобода.
Второто нещо, което трябва да се определи, е как може да се извърши ремонтът. По този въпрос позицията ми е следната: гледам на либералния ред като на добродетел, която е златна среда между крайностите на два порока: авторитаризма на съвършената несвобода и хаоса на съвършената свобода. (По същия начин и добродетелта "щедрост" е средина между скъперничество и прахосничество, "мъжество" - между малодушие и свръхгневливост и т.н.) Съхраняването на либералния ред предполага, разбира се, опазване на правата и свободите - единия от двата компонента, - но и охраняване на "реда" - втория компонент, равен по тежест с първия. Ремонтът в нашия случай следва да се извърши върху втория елемент, като при това се действа внимателно, така че да не възникне неочаквана повреда в някоя от частите на първия.
Третото нещо, което трябва да се определи, са конкретните стъпки за извършване на въпросния основен ремонт. Тук вече думата имат майсторите, които аз единствено бих могъл да сравня и... избера. Това, в което съм сигурен, е, че тези, които познават само каменарския чук, както и онези, които могат да работят само с фините инструменти от ателието на часовникаря, няма да успеят да свършат никаква полезна работа.
