Политическа "човещинка"

Запознах се с прословутото интервю[1], дадено от текущия български премиер за германския FAZ. Много се забавлявах със следния пасаж във връзка с твърденията на интервюирания за тайнствена „дама“, която е автор на снимките с пачките, златото и пистолета на нощното шкафче в неговата спалня:

ИНТЕРВЮИРАЩ: Каквито и да са скритите причини, не трябва ли да се притесняваме за състоянието на една държава-членка на ЕС и НАТО, в която правителственият ръководител може да бъде шпиониран в леглото?

ИНТЕРВЮИРАН: Снимката е направена в правителствената резиденция, където живея. Отдавна съм разведен и живея сам. Имам ли любовен живот? Разбира се, че имам. Ако хората ги интересува, мога да го кажа: Аз съм човек с човешки потребности.

ИНТЕРВЮИРАЩ: Не бихме Ви питали за това никога.

ИНТЕРВЮИРАН: Можете спокойно да го направите. Въпросът е, че никога през всичките години, когато една дама ме е посещавала, охраната не е претърсвала и контролирала чантата й.

Това, което ме удиви в разменените въпроси и отговори, беше безпощадната логика на пирамидата на Маслоу, върху която отговорите изглежда са построени. Ако на върха на тази пирамида стоят високите грижи за държавните дела, сякаш казва интервюираният, то в нейната основа могат да се появят едни чисто „човешки потребности“ (Bedürfnisse – нужди, потребности), удовлетворяването на които, за съжаление, би могло да доведе до нарушаване на изрядното темпо на грижите по върха. Ето, тъкмо такава невинна, естествена човешка потребност – свързана с посещението на „една дама“ в резиденцията – следва да се посочи като причина за снимките. Те, разбира се, са инсценировка, в тях няма нищо истинско; не, не са монтаж (както по-рано ни се казваше), вероятно някаква „дама“ е донесла в чантата си предметите, в рамките на 10-15 минути ги е аранжирала, заснела е, каквото има за заснемане, и после е прибрала всичко обратно. Вероятно по-нататък е „довършила“ посещението си в резиденцията (каквото там е имало за „довършване“) и след това си е тръгнала – с успешно реализиран компромат под ръка. Да, наистина изглежда неприятно, даже ужасно; но, разберете, причината за всичко това може да споходи всекиго. Няма защо тази причина да бъде крита – това е една човешка причина; това е „човещинка“. Случаят иначе е толкова неприятен, че „даже вече не искам да се виждам с жени“, казва интервюираният.

Неудобно ми е да навлизам в аналитични детайли на всичко това, затова просто бих искал да споделя две аналогии, които се завъртяха в главата ми, след като прочетох интервюто – може би те са свързани в някаква степен с казаното от интервюирания.

***

Първо, как би изглеждал един политик, който в политиката е съвършен аналог на човек, за когото частният любовен живот (Liebesleben) е основно общуване за задоволяване на базисни човешки потребности (menschliche Bedürfnisse)? Както в сферата на Liebesleben, така и в сферата на политическия живот (politisches Leben) при един такъв политик, по аналогия, всичко би било сведено до удовлетворяване на същото ниво потребности, Bedürfnisse – но вече политически, politische. Такива биха били например потребностите от асфалт, арматура, бетон, от общо захранване на народа – изобщо от всякакви форми на обществени физически нужди, които, mutatis mutandis, съответстват на индивидуални физически нужди. Нещо повече: той вероятно би бил в състояние дори да наруши правилата, в случай че нуждата (от асфалт, арматура, захранване) е прекалено голяма – точно както и в частния си живот неговият аналог понякога би махнал с ръка, пък „да става каквото ще“ по отношение на дадена друга нужда. В някоя обществена поръчка не е включена селска отбивка от главен път? „Тука да върнеш валяците и да го направите, че не можеме да го оставиме така, хората имат нужда, чак после карате нататъка“. Някакви правила и бюджети са вече гласувани, но група от хора надават глас, че имат нужда от допълнително средства? „Димитров, прехвърляте тука допълнително толкова и толкова милиона и искам до седмица да е уредено, после ми докладваш“. Приети са някакви други правила, които въвеждат, изглежда, непосилни за плащане глоби? „Иванов, до утре това го оправяш, да не ви оправям аз, чу ли?“. И т.н. В предишна статия изразих недоумение от превръщането на политиците във върховни главнокомандващи на строителни обекти, а на политиката – до строително предприемачество. Сега, от гледна точка на настоящата аналогия, изразявам пълно разбиране по отношение на този процес.

Второ, как биха изглеждали резултатите от политическата работа по пълна аналогия с резултатите от Liebesleben, сведен до удовлетворяване на базисни menschliche Bedürfnisse? – Вероятно също като резултат от удовлетворяване на такъв вид непосредствени нужди. Наистина, в сферата на Liebesleben е възможно в този случай качеството да пострада – простото удовлетворяване на Bedürfnis е твърде далече от високите романтични образци на литературата и киното например. По аналогия и в сферата на политическия живот, politisches Leben: възможно е удовлетворяването на обществените нужди, за които стана дума по-горе, да се различава от начина, по който тези нужди се удовлетворяват по образцов начин на други места и при други условия. Възможно е, също така, изобщо да не се появи оня висок хоризонт на политическо мислене, в който политиката се превръща в нещо повече от удовлетворяване на първични Bedürfnisse. Представете си например държава, в която успехите на образователната политика се отчитат по броя на закупени компютърни устройства за училища, но същевременно през изминалото десетилетие тази държава не е сторила нищо, за да се заеме с невидимата сфера на дигитализацията на образователния сектор като цяло: учителите и учениците имат машини, интернет работи, но не съществуват пълноценни бази данни с учебни материали и пособия, достъпни по класове и предмети, а проблемите на дигиталното образование се свеждат до безсмислени спорове на тема „За и против ученето онлайн“. Тук имаме всичко: разбираемо желание за удовлетворяване на нуждата от физическа инфраструктура (наличие устройства, свързани в мрежа), от една страна; и пълна липса на висок хоризонт, който да превърне тази вече закупена физическа инфраструктура в нещо повече от чипове, кабели и коруби, от друга.

***

И все пак, не е ли поначало глупаво да се строят подобни (въображаеми) аналогии между личния и политическия живот на човека? Не следва ли сферите на Liebesleben и politisches Leben да бъдат отделени една от друга – в духа на казаното от интервюирания в горецитираното интервю: „Виждате ли, аз съм успешен политик, но личният ми живот е провал“[2]?

По този въпрос бих искал да припомня, че при кръстника на дисциплината „политика“ (а той е Аристотел) тя е част от общия дял на практическата мъдрост, където съжителства заедно с етиката и икономиката (Аристотел е също и техен кръстник). Това не е случайно: практическата мъдрост се занимава с човешките действия, които могат да бъдат от индивидуален или общностен порядък; във втория случай има поне два подслучая – на малката общност, „домашното стопанство“, първата и най-малка форма на човешко съжителство; и на голямата общност, „полиса“, политическата общност – тази, която е най-висша и обхваща всички останали. Така още при бащата-основател Аристотел основните дисциплини в сферата на практическата мъдрост са три: етика – по отношение на индивидуалните човешки действия; икономика – по отношение на практическата мъдрост в сферата на домашното стопанство; и политика – по отношение на практическата мъдрост в сферата на голямата политическа общност. При това всеки, който е чел Аристотел, не може да не е бил впечатлен от начина, по който тези три дисциплини са сглобени като матрьошки: върху учението за добродетелта, развито в сферата на етиката, се развива учението за стопанското благо, развито в сферата на икономиката, върху които две нива най-сетне се развива голямото учение за политиката. Може би на това дължим популярното разбиране, особено в полето на американската политика, че успехите на един политик зависят в голяма степен от професионалните му успехи на терен (от неговите „икономически“, в собствения смисъл на думата, качества), както и, несъмнено, от неговите лични качества (от неговия „етос“) като човешко същество. При всички случаи самият Аристотел вероятно би бил много изненадан от човек, който се смята за провал в личния живот и успешен политик едновременно.

Но има ли изобщо някакъв смисъл да се разсъждава в тази посока, щом сме докарани до положение да четем интервю със заглавие „Защо имаше пари, злато и пистолет до леглото Ви, г-н премиер?“ във Frankfurter allgemeine Zeitung? Едва ли...

---

[1] „Warum hatten Sie Geld, Gold und eine Pistole am Bett, Herr Ministerpräsident?“, Frankfurter allgemeine Zeitung (29.11.2020), https://www.faz.net/aktuell/politik/ausland/borissow-wie-pistole-und-gold-in-mein-schlafzimmer-kamen-17074141.html.

[2] „Sehen Sie: Ich bin ein erfolgreicher Politiker, aber mein Privatleben ist ein Fehlschlag“ (пак там).

Каква ни е Америка?

 🛈 За Клуб Z

Докато през изминалите дни много от нас си прекарваха времето, включени в няколко информационни канала едновременно, и нетърпеливо събираха данни за брой и дял на преброените гласове в различни американски щати, в някои социални мрежи се появи следният мем:

От американска политика криво-ляво нещо може и да поразбираме, но основните въпроси си остават: защо цялото това човъркане? Каква ни е на нас Америка? Ние на нея – какви сме ѝ?

***

Ако си представим света като гигантски симфоничен оркестър, то Америка (разбирай САЩ), струва ми се, може да се оприличи на обой в средата на този оркестър, по който се настройват всички останали инструменти. Качеството на изпълнението, което предстои, зависи от това обоят да бъде в изправност и, разбира се, от умението на обоиста да изсвири ясно и чисто своето водещо „ла“. Някои виждат Америка като глобален полицай, а аз я виждам точно така – като глобален обой, по който се настройваме за хубаво ансамблово свирене; мисля, че метафората е по-приветлива.

През късната есен на 2016 г., след изтощителната увертюра на референдума в Обединеното кралство от м. юни същата година, с този важен инструмент се случи нещо (не)очаквано: мястото на обоиста беше заето от човек, който се зае със задачата „да го възвеличи както никога преди“, да го въздигне завинаги „на първо място“ – както, изглежда, се полага на оня, който задава тон на оркестъра. Защо първата цигулка да е оркестров водач? Нали тя се настройва по обоя, а не обоите – по нея? Защо изобщо тоя многоброен щрайх на фона на 2-3 обоя на оркестър, и то в най-добрия случай? Откъде накъде групата на духовите, в т.ч. и обоите, ще се държи забита зад виолите, при положение че от тях зависи целия оркестров строй? И т.н., и т.н.

Ето как рано сутринта на 10 ноември 2016 г. (българско време) се събудихме от високите децибели на закани за пресушаване на блатото на „дълбокия заговор“ на диригентите – за възстановяване на достойнството на първия инструмент, за преосмисляне, разграждане и пренареждане на цялата концертна сцена. За някои нас, все деца на 1970-те, това беше особено мъчително събуждане: вече бяхме преживели едно разграждане и пренареждане на сцена в края на 1980-те, тогава гледахме към образците на широкия Запад, а сега тези образци, изглежда, сами навлизаха в етап на разграждане – нещо, което трудно можехме да осмислим и изобщо да понесем.

Така започнаха следващите четири години – четири дълги години, в които видяхме:

• как може да се прави политика чрез майсторлъшко измисляне на прякори: Crooked/Crazy Hillary, Mini Mike, Dummy Beto, Sleepy Joe, Monster Kamala, Crazy Nancy/Nancy Antoinette, Britain Trump, ‘Stone Cold Loser’ Sadiq Khan, Clinton News Network, Corrupt/Failing New York Times и много други; 
• как вулгарният присмех може да бъде най-ефективно оръжие срещу всеки противник; 
• как гримасите и кривенето могат да бъдат много по-силни от конвенционалната политическа реторика; 
• как политическото изкуство действително може да се сведе до, а може би наистина е просто разновидност на, изкуството на сделката, включително със средствата на изнудването и/или блъфирането;
• как по горните четири точки лека-полека започва да се развива глобален консенсус – до степен, например, на топъл, дружелюбен, наистина „много специален“ прием в Бъкингамския дворец, отбелязан с 41 топовни салюта; 
• как, простете, един фантастичен PR-шоу балон, често с нулево съдържание, може да се превърне в атмосфера под налягане за правене и налагане на политики; 
• как, в крайна сметка, категориите „лична изгода“ и „лична вреда“, изглежда, могат да заменят „добро, зло, справедливо и несправедливо“ в правенето на политика изобщо; 
• колко лесно, оттук, международните договори и организации, независимо от историята и мащабите си, могат да се превръщат в ненужно посмешище.

Ето така прекарахме 2017, 2018, 2019 и 2020 г.

Междувременно Европа се напълни с „мини тръмпове“, а там, където ги имаше предварително (Обединено кралство), те действително се превърнаха в политически фактори от първи ред. Лека-полека започна да се оформя обликът на новия вид политика – концертната сцена започна да се пренарежда, ансамбловото свирене беше заменено от „транзакционно“ такова: всяка оркестрова група да гледа „собствената си къщичка“ – така е справедливо; който иска да свири във фортисимо над останалите, да се разбере как справедливо да им се отплати, за да не бъдат нарушени интересите им откъм динамика; и, много моля, съобразявайте се с Обоя, който е пръв между всички и без който изобщо не може да се настрои оркестърът...

Голямата дивотия на отминаващите четири години, мисля, е точно това – транзакционното правене на политика, нейното нетърпеливо, агресивно разсъбличане до превръщането ѝ в чиста сделка, в първична синхронизация на лични интереси. За общности като Европейския съюз, в генетичния код на който е вградена пряката „щета“ на частичен отказ от национален суверенитет като средство за получаване на косвени блага, които многократно надвишават тази пряка „щета“, това би било пагубно. Затова събитията от есента на 2016 г. много добре се съчетаваха с тези от референдума в Обединеното кралство през юни същата година. Това действително бяха два епизода от един и същи филм, в епилога на който ни очакваше дезинтеграция на всичко, към което сме протягали ръце от 1990-те години насам. Само вижте: 

Thoughts & prayers pic.twitter.com/TgGNsu5bUL

— Carole Cadwalladr (@carolecadwalla) November 7, 2020

Нямаше как европейците – тези от тях, които вярваме в големия проект за Обединена Европа, но също и тези, които най-чистосърдечно го мразят – да извърнат глави от това, което се случва в Америка. И на едните, и на другите беше ясно: мандат 2020-24 е съдбовен за „пренастройването“ на глобалния Оркестър.

***

Ето такава ни е Америка, ето такива сме ѝ ние на нея. Тези избори не бяха точно състезание за определяне на първенец измежду двама достойни състезатели – те бяха люта борба за прогонване на един от два надбягващи се политически Духа. Фукуяма може би най-добре успя да опише нейния финал в следното кратко изречение:

It feels like we've just completed an exorcism.

— Francis Fukuyama (@FukuyamaFrancis) November 7, 2020

Действително усещането е за извършен екзорцизъм, за падане на огромен залог на всичко срещу нищо, за тотална печалба или тотална загуба – в зависимост от вътрешната настройка на наблюдателя. Затова, с извинения за опростеното мислене, не успявам (и никога няма да успея) да разбера разсъждения от типа: „Аз не харесвам Тръмп, ОБАЧЕ...“. Не и този път и не в тази ситуация – тя е твърде двузначна. Дават ни се две хапчета: хапче за още от същото и хапче за промяна – без никакви гаранции, че тази промяна ще е такава, каквато си я представяме, че ще е успешна или че изобщо не ни хареса. Трето хапче не се дава; не се дава и възможност да не се пие хапче. Кое хапче ще изберем? Кое хапче бихме избрали? На кое от двете хапчета, ако не друго, поне бихме стискали палци?

Текущата политическа ситуация в България, впрочем, е съвършено аналогична.

Джипкокрация и €-фѝлия

🛈 За Портал "Култура" (24 септември 2020 г.)

„БРЕКЗИД“

Когато в края на отминалата 2019 г. г-жа Цвета Караянчева записа „БРЕКЗИД“ като дума на годината, си помислих, че председателката на нашето 44-то Народно събрание се е престарала по отношение на правописа на слабопозната за нея дума – действала е според правописната логика на съществителните „вид“, „труд“ или „плод“ и май е прекарала твърде малко или никакво време в четене на местна и/или чуждестранна преса по темата. В противен случай все щеше да ѝ се е набил в паметта начинът, по който се изписва избраната от нея дума. Много се ядосах, спомням си: нима е възможно сърцевината на държавното тривластие – онази власт, която кръвоснабдява всички останали власти, там, където най-напред се осъществява конституционното произтичане на властта от народа със средствата на представителството, – нима е възможно тази сърцевина да бъде поверена на човек, който дори не си е направил труда да почете достатъчно по тема, която иначе сам определя като тема №1?

После започнах да усещам някакво съжаление към председателката: колкото повече се умножаваха подигравките с допуснатата от нея правописна грешка (а те се и ожесточиха след PR-ската, най-вероятно, хрумка за преднамерена игра на букви), толкова повече си давах сметка, че срещу себе си имаме лице, което може би остава дълбоко отчуждено от идеалите и предизвикателствата на високата политика, че поради тази причина е възможно изобщо да не ѝ се чете европейска преса, че тя просто е назначена, за да свърши някаква работа по длъжностна характеристика; опитва се да изглади нещата, доколкото е по силите на нейния PR екип, но това по-скоро влошава нещата. Но нима може да ѝ се вменява вина, задето е сбъркала в нещо, което не се включва във въпросната длъжностна характеристика? Ни най-малко. Нейната „работа, работа, работа“ е да председателства Народното събрание, не да пише без правописни грешки. Вярно, историята ни познава председатели като Петко Каравелов, Петко Славейков и Захарий Стоянов, но това е било преди повече от 100 лета – сега е друго.

Най-сетне реших, че сам по себе си сгрешеният правопис не е проблем, а симптом: наличието му е странно и неприятно, но основно показва, че има нещо далеч по-неприятно, което се случва в невидимата вътрешност на политическото тяло.

ПАРЛАМЕНТАРЕН ХОРИЗОНТ 2020 

Свързвам този по-неприятен процес изобщо с днешната липса на грамотен, просветен и възвишен парламентаризъм у нас; със загубата на Народното събрание като тепих за най-жилав сблъсък между убеждения по съвест на истински народни представители – с цялото богатство и жизненост на изказа и мисълта, които биха били характерни за един такъв жилав сблъсък; с превръщането на Народното ни събрание в пасивен координационен пункт (ПКП) за заверка на закони, стратегии и политики – дотолкова досаден и автоматизиран във функциите си, че самият връх на изпълнителната власт намира за ненужно да присъства там телом, когато това е необходимо; със свеждането на службата на народното представителство и произтичащите от него висши държавни служби до служебни назначения по длъжностна характеристика; с превръщането по този начин на държавното управление в нещо, което по-скоро прилича на фирмено управление – с всички начини за назначаване и ръководство на персонала, които са характерни за една фирма, но не и за една държава; изобщо – със злокачественото възприемане на държавата като фирма, в която просто трябва да се „работи, работи, работи“.

ДЖИПКОКРАЦИЯ

Ако става въпрос за фирма по смисъла на предходното изречение, то най-вероятно тя би била строителна. Напоследък действително ми се струва, че живеем в своеобразен гигантски строителен Суперобект с технически Суперръководител, който Суперръководител обхожда строителните площадки – хока или хвали според случая, показва извършеното, съобщава за предстоящи планови дейности по Обекта. Съответно цялото държавно войнство сякаш се е трансформирало в множество строителни бригади: с бригадири начело и работници от високо, средно и ниско ниво под тях – кофражисти, бетонджии, асфалтаджии, общаци и пр. Разбира се, напълно възможно е в минали строителни сезони бригадирите и техните подопечни да са работили в друга строителна фирма, бивш конкурент на настоящата, възможно е дори да са се изказвали неласкаво за настоящата фирма. Това не е проблем, тъй като след смяна на работодателя, напълно естествено за тях е да разберат за новите порядки направо от кухнята на новата фирма и да променят из основи мнението си за нея. Възможно е някаква част от тях дори вече да си правят сметката за следващ строителен сезон, когато ще удари часът на нови строителни фирми – тогава историята на изказванията от настоящия сезон пак няма да има значение. В крайна сметка, всичко е въпрос на „работа, работа…“, на „доказан професионализъм“ в рамките на длъжностната характеристика към съответния момент и при съответния работодател. Така се прави във фирмите…

Доколкото естественият терен на техническия ръководител на Обекта е самият строителен обект и съответно МПС-то, с което той обхожда обширната му площ, „джипкокрацията“ е естествена форма на политическо управление в този случай. Указанията, похвалите или хокането, представянето на планове се осъществява неизменно около или направо от вътрешността на „(д)жипката“. В работен режим езикът е по-непосредствен – жаргонът, неформалният изказ са напълно в реда на нещата („И да внимаваш с тея камъни там!“, „Как е, наборе?… Здрав да си ми!“). На терен техникът е своеобразен върховен главнокомандващ и плува като риба във вода: когато не му хареса положеният асфалт, той може да разпореди преасфалтиране; доколкото той е Суперръководител, в правото си е да разпореди дори полагането на асфалт там, където такъв изобщо не е бил предвиждан – за всеобщо удивление на публиката, която си мисли, че подобни сложни неща стават след тромави обществени поръчки и съгласуване на правила и документация.

Общото благо, стремежът към което уж е характерен за добрите държавни устройства според един Учител от далечното минало, тук, както се полага, се е превърнало в строително благо. „Гледай, като масло е магистралата! Защо тука не дойдат да ми протестират?“, с право би запитал Супертехникът; той вижда, че фирмата работи, строителството върви по план и следователно повод за недоволство не може да има. Той със сигурност е искрен, не лицемерничи, той вярва, че щом строежът върви, то всичко върви, няма начин да не върви. (Кой се интересува от някакъв си „брекзид“?)

€-ФЍЛИЯ

Нека сега погледнем към информационните табели на Суперобекта; те неизменно указват, че различните строителни площадки разполагат с финансиране или съфинансиране от „Оперативна програма на ЕС…“, следват номера и дати. В този смисъл политиката на строителната фирма по дефиниция може да бъде само „€-филска“ – политика на естествена любов към захранващите фондови механизми като условие, без което не може. Докато обектите са обезпечени с нужното финансиране, техническият ръководител, бригадирите и работниците от строителните бригади в още по-малка степен са в състояние да допуснат, че някой може да недоволства; ако има такива гласове, не бива да им се обръща прекалено голямо внимание „заради от-го-вор-ност-та! Защото ще счупят държавата“, казва техникът, т.е. ще счупят фондозахранващите механизми като животуптящо сърце на €-филската политика.

Да се опитаме да си представим идеалния сценарий за бъдещето на една такава влюбена във фондозахранването държава-строителен обект; да си представим, че тя безупречно изпълни всичките си договори за финансиране, построи всички възможни съоръжения, създаде най-прекрасни условия за стопански подем и в някакъв момент постигне невиждани по-рано върхове на изобилието – до степен тази държава да се присъедини към клуба на „нетните донори“ на Европейския съюз. Какво би се случило с нея тогава?

В държава, в която идеята за „европейско развитие“ мандати наред е била приравнявана до черпене на еврофондови средства, обединена Европа не би имала никакво бъдеще от този момент нататък. Трудно биха се намерили доводи, които да убедят мнозинството от нейните граждани, че времето на получаването е изтекло, че е настъпило време за даване и че това на всичко отгоре е цената на бъдещия просперитет. €-фѝлията, парадоксално, е обречена да бъде родител на еврофобията, на тънките сметки, в които нетните плюсове и минуси изобщо се превръщат в доводи „за“ и „против“ Европа, а оттам – на неизбежното „чупене“ на Европа. Имахме забележителния шанс да проследим развоя на това фиаско през пролетта и лятото 2016 г. в Обединеното кралство. Скоро след това някои справедливо отбелязаха: „Ако си спомняте, един голям червен автобус обикаляше […] с едни огромни надписи как 300 милиона ли, 500 милиона ли паунда на месец [т.е. на седмица – бел. авт.] ние ще си върнем, ако излезем от ЕС. И целият дебат се свеждаше до това – вярно ли е, не е ли вярно; 300 ли са, 500 ли, 100 милиона ли са, и т.н. […] До това ли се свежда Европейският съюз? […] Счетоводство ли е това? Сметкаджийство ли е? […] Нека да се замислим за секунда: ако България един ден – дай Боже да стигнем тези дни – се превърне в нетен платец в европейския бюджет, забогатеем… И започнем ние като данъкоплатци да заплащаме за по-бедните европейски народи, за да могат те да се развият… Дали нашата подкрепа за ЕС би била същата като днес? Запитайте се. […] [З]ащо го има този Европейски съюз? Каква е европейската идея?“.

Трудно ще си отговорим на тези въпроси, докато живеем в държава-строителен обект, чието основание за съществуване са приходните потоци по еврофондова линия. Или по-скоро ще си отговорим лесно, но отговорът няма да ни хареса. В това отношение хората у нас, които сме съхранили у себе си някаква любов към идеалите на европейската политика, трябва да сме наясно: играта, в която ни разиграват, е с предизвестено печален край – гостоприемникът винаги се напуска след изчерпване на хранителния ресурс; крайна спирка по този маршрут: „Брекзид“.

ЕПИЛОГ

Накрай – един мисловен експеримент в частична връзка с всичко, казано дотук.

Представете си един ученик – един български ученик, – който се възползва от програма за училищен обмен и попада в час по гражданско образование например в някое френско или германско училище. Той и новите му съученици трябва да представят кратки разработки на тема: „Срещу какво протестираха моите съграждани тази година?“. Представете си, че този български ученик се подготви добре, с богати снимкови, видео- и аудиоматериали, и впрегне целия си талант, за да разкаже и покаже в най-фини подробности всичко, през което преминахме за последните месеци: шкафчета, чекмеджета, пистолет, гумена лодка, НСО, полиция, побоища, целувката за г-жа парламентарната председателка, нейната предистория (с превод, разбира се) и т.н., и т.н., и т.н.

А сега си представете погледите на учителите и на всички останали ученици в групата…

Загриза ли ви нещо отвътре? Ако да, то значи сме от една порода. Нито едно българско дете не заслужава да го гледат с такива очи. #Gam€Over