Референдумите на Хитлер и поуките от тях за днешна България

🛈 За Портал "Култура" и Дневник

„Победата“ в Молдова

„Европейският референдум в Молдова показа, че всеки глас има значение“ – възкликнаха мнозина след инфарктното броене на бюлетини в малката бивша съветска република в нощта на 20. срещу 21. октомври. И наистина: Молдова се застъпи за европейското си бъдеще с 50.39% срещу 49.61%. Превърната в абсолютен брой гласове, тази разлика от едва 0.78% се равнява на 11,602 гласа. Ако днешните молдовци бяха като днешните българи, резултатите сигурно щяха да са различни. Ядосани, разсърдени и някъде по горите „за гъби“, молдовци спокойно можеха да постигнат обратния резултат – и да унищожат европейското си бъдеще с пак толкова хиляди гласа. Но молдовци не са като българите – което може би обяснява изключително добронамерения и искрен новинарски интерес към политическите им успехи в международния новинарски обмен. А там, за съжаление, все по-рядко се говори за държави като България. Може би защото ако в днешна Молдова наистина „всеки глас е от значение“, то в днешна България гласуването изобщо започва да губи значение.

Но аз мисля, че молдовският референдум показва нещо неимоверно по-важно: а именно, че е дълбоко нередно дългосрочната съдба на един народ да се оставя ръцете на мнозинства с миниатюрен превес от под 1%; че е безумие бъдещето на цели поколения деца – и деца на техните деца – да се поверява на случайната игра на проценти в рамките на гласоподавателно упражнение, от което няма връщане назад; че на референдумите всъщност може да се гледа като на политически инструмент „в целофан“, който лесно може да се използва за осъществяване на пагубни форми на политическо Зло.

Спомени от 1930-те

Няма по-добра учителка от историята, включително и по тази тема. А най-коварният исторически спомен за референдумна демокрация, който Европа пази, е този от Хитлеровите референдуми – общо пет, проведени между есента на 1933 и пролетта на 1938 г. Даже на целия възход на нацизма в тогавашна Германия може да се гледа в някаква степен като на референдумен продукт. Това е и причината в днешната ФРГ провеждането на федерални референдуми да е (практически) забранено по конституция. Допускат се само местни такива – да речем по битови въпроси в дадена провинция или по-малък регион. През 2010 г. например в Бавария е проведен местен референдум за забрана на тютюнопушенето на публични места (спечелен с 61% от гласовете).

Припомнена в най-груби рамки, историята е следната: първото Хитлерово правителство (компромисно и коалиционно) встъпва в длъжност на 30 януари 1933 г. Това се случва след поредица от скоротечни федерални избори между 1928 и 1932 г., на които подкрепата за нацистите пораства повече от десетократно, от 2.63% до 33.09%. Но и това е недостатъчно – коалицията около Хитлер (с Германската национална народна партия, разполагаща с 8.34%) няма нужното парламентарно мнозинство, за да обезпечи работата си. Затова президентът Хинденбург насрочва извънредни избори за 5 март, на които нацистите постигат по-добър, но пак не идеален резултат – 43.91%. Хитлер е принуден да запази коалицията с Националната народна партия, заедно с чиито проценти (7.97%) търсеното парламентарно мнозинство е осигурено.

Междувременно в Райхстага избухва пожар вследствие на умишлен палеж само седмица преди новите извънредни избори – на 27 февруари 1933 г. Събитията убеждават президента да подпише извънреден Указ за защита на народа и държавата (Ermächtigungsgesetz или Gesetz zur Behebung der Not von Volk und Reich), който фактически отменя или радикално ограничава основни граждански права като свобода на словото, печата, събранията. Но далеч по-важно е, че указът също така значително разширява законодателните правомощия на Хитлеровото правителство. А това му позволява да прокара два ключови закона, които необратимо заключват националсоциалистическата хватка върху германската държава.

Първият закон е добре известен: той се отнася до политическите партии и се състои от два кратки члена, които утвърждават, че „единствената политическа партия в Германия е Националсоциалистическата работническа партия на Германия“. Законът е обнародван в Райхсгезетцблат (държавния вестник на Райха) на 15 юли 1933 г. Но заедно с него е обнародван и втори, не по-малко важен закон. Той се отнася до всенародните допитвания и съдържа само четири члена. Чл. 1 гласи, че „Райхстагът има право да пита народа дали е съгласен или несъгласен“ с дадени намерения на правителството, в т.ч. политики и/ли предложения за закони; според чл. 2 резултатът от референдума се определя от „мнозинството на подадените валидни гласове“ – и е задължителен дори когато става въпрос за промени, засягащи конституционния ред в страната. Би могло да се каже, че ако първият закон превръща Германия в еднопартийна тоталитарна държава, то вторият укрепва това достижение, осигурявайки механизъм за кръвоснабдяване на така въведения еднопартиен модел с достатъчно силна обществена подкрепа. Да, нацистите вече са единствената законна партия в страната и тъй или иначе биха могли да направят всичко, каквото пожелаят; но колко по-успешна би била една политика, основана на целокупно и неделимо всенародно съгласие…

Петте Хитлерови референдума

На 12 ноември 1933 г. се провеждат поредните извънредни избори, тъй като по силата на новия Закон за политическите партии всички стари партии са забранени. Погледната с днешни очи, бюлетината е комична: тя съдържа само кандидати на ГНСРП. Резултатите, както може да се очаква, този път са повече от отлични: 92.11% от гласувалите подкрепят националсоциалистите; броят на невалидните бюлетини възлиза на 7.89%; Хитлер получава 100% от местата в новия Райхстаг.

Заедно с тези за първи път истински еднопартийни избори обаче водачът на германския народ организира и първия си референдум. По някаква историческа ирония той може да се оприличи на своеобразен германски „брекзит“: нацистите питат германския „фолк“ дали Германия да напусне Обществото на народите (Лига на нациите) – първата глобална мироопазваща организация, основана след края на Първата световна война и просъществувала до 1946 г., впоследствие наследена от ООН. Резултатите са триумфални: народът решава да подкрепи напускането с 95.08% на 4.92% от подадените гласове.

На 2 август следващата година (1934) президентът Хинденбург умира на преклонна възраст. Хитлер тутакси използва възможността да укрепи допълнително властта си, като направо елиминира президентската институция. Това отново се случва чрез референдум, проведен седемнадесет дена по-късно (на 19 август 1934). Пред германския народ се поставя въпросът да приеме или отхвърли обединяването на службите на райхспрезидент и райхсканцлер в новия институт на Reichsführerschaft – просто на народен „водач“ или „фюрер“. С 89.93% на 10.07% и този референдум утвърждава търсената промяна (погазвайки грубо извънредния Указ за защита на народа и държавата, който изрично забранява подобна намеса в президентските правомощия).

През следващите няколко години Хитлер организира нови всенародни допитвания – съответно трети, четвърти и пети референдум, всички от които също се увенчават с „успешни“ резултати. Третият Хитлеров референдум (13 януари 1935) се отнася до съдбата на Саарския басейн – окупиран и управляван от британци и французи с мандат на Обществото на народите след края на световната война. Съгласно Версайския мирен договор, тази окупация следва да продължи минимум до 1935 г., след което статутът на областта да се уреди след провеждане на референдум. С 90.8% на 9.2% и много ентусиазъм гласоподавателите решават да се завърнат в пределите на Райха. На 29 март следващата година (1936) на допитване е подложена и ремилитаризацията на Рейнската област – в разрез с решенията от Версай. С 98.8% на 1.2% и тази кауза е спечелена. Накрай, след като вече е нахлул в младата република Австрия, на 10 април 1938 г. Хитлер организира и един австрийски референдум, чрез който отправя към тамошния „фолк“ предложение за обединение с Райха. Резултатите са действително унизителен момент в австрийската национална история: с избирателна активност от 99.71% предложението е прието с 99.73% на 0.27%.

***

Какво се случва после е добре известно: на 1 септември следващата година (1939) Хитлеровите армии нахлуват в Полша от запад; на 17 септември от изток към тях се присъединяват и Сталиновите армии. Нацисти и червеноармейци се срещат в Брест и организират съвместен триумфален парад на 22 септември… Новата, втора голяма война е вече в ход: Германия ще стане „велика отново“, а съветската държава ще брани на полска територия правата на народите, които възприема за част от своя „руский мир“.

Поуките за днешна България

Какви са поуките от Хитлеровите референдуми за днешна България?

Първата поука е, че решително трябва да се преосмисли саморазбиращата се у нас положително-народняшка окраска, на която се радва идеята за национални референдуми. Европейската история ясно свидетелства, че те са на първо място инструмент, спомогнал пряко за извършването на най-големите политически злини на 20. в. Нещо повече – референдумите са най-напред и преди всичко запазена марка именно на Хитлерова Германия. Впрочем това е очевидно за чуждестранните наблюдатели още през 1930-те. През м. февруари 1935 г. например в академичното списание American Political Science Review се появява кратка статия със заглавие „The Hitler Referenda“, в която авторът (професор от Нюйоркския университет) споделя наблюдението си, че „в днешна Германия референдумът внезапно се оказа водещ конституционен похват, насочен към унищожаването на политическата демокрация“. На националните референдуми, следователно – на тази Хитлерова машина за генериране на всенародна подкрепа – може (и често трябва) да се гледа не с уважение, а с отвращение и презрение.

Второ, днешна България, за съжаление, предоставя отлични условия за избуяване на референдумна демокрация. Съгласно действащия у нас Закон за прякото участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление, „предложението, предмет на [национален] референдум, е прието, ако в гласуването са участвали не по-малко от участвалите в последните избори за Народно събрание и ако с „да“ са гласували повече от половината от участвалите в референдума избиратели“ (чл. 23, ал. 1). Любопитно е да се направят малко изчисления: по данни на ЦИК, на последните парламентарни избори у нас (9 юни 2024 г.) например са гласували 33.78% от имащите право на глас. Следователно един хипотетичен национален референдум в настоящия момент би могъл да се спечели, както е по закон, с половината от тези 33.78% – или с точно 16.89% от българските избиратели. Добре е човек да се замисли върху последното число: по-малко от 17% от българските граждани де юре могат да определят дългосрочната съдба на всички български граждани, без да има възможност за връщане назад. Страховито!

Все ще се намери някой, разбира се, който да възкликне: „Хайде по-спокойно! Това е ненужна истерия. Все пак законът ясно посочва, че няма как да се проведе референдум по вече сключени от държавата международни договори (чл. 9, т. 5, ал. 4). Няма, значи, как някой „да ни извади“ от ЕС или НАТО с подобен трик“. На това ще отговоря, че въпросното правило е част от един обикновен закон. А обикновените закони се допълват, изменят и променят с обикновени парламентарни мнозинства (50%+1). И съм напълно сигурен, че съответните политически среди в България отлично съзнават това. Сигурен съм също, че те осъзнават, че всъщност не са им нужни непостижими абсолютни победи на парламентарни избори, както и че няма смисъл да внасят обречени подписки за референдуми против НАТО/€/ЕС и пр. (освен за целите на ефективната политическа комуникация с настоящ и бъдещ електорат, разбира се). Нужно им е нещо много по-просто: само да посегнат към Закона за всенародните допитвания и да го променят в съответните части, които забраняват провеждане на всенародни допитвания по определен тип въпроси. А след това ще могат да проведат референдумите си и (евентуално) да свършат останалото, т.е. да приключат с пълно „израждане“ на държавата.

Чувате ли вече как тукашните ни „евроатлантически“ корпуленти (за европейско развитие на България, права, свободи и т.н.) подкрепят една подобна идея – защото „ние винаги сме били за демокрацията, за това да се пита народът, което не може да бъде в разрез с нашите евроатлантически ценности“?

Аз ги чувам – високо и ясно.