Америка и ние
Добре известно ми
е, че поне от 1876 г. насам българската политика може да се разглежда като
далечно ехо на американската. Достатъчно в това отношение е да се припомни, че
автор на знаменития лозунг „Свобода или смърт!“ е вирджинският революционер Патрик
Хенри, който (кръгли сто години преди това да направят априлските въстаници у
нас) с тези думи призовава събратята си да се простят с илюзорния мир и да се
вдигнат на революционна война против тираничния монарх. Да би понечил някой да
разкаже тази история на танцуващите хоро с Априлско знаме в ръка пред Народния
театър – сигурно биха го
„набили“ (по Костадин Костадинов) като отродител, майцепродавец и чуждестранен
агент. Не ми се мисли какво биха направили танцуващите хоро, ако този същият им
разясни например още и това, че първата патриотична песен, посветена на свв.
Кирил и
Методий („И след тисяща година“ от 1860 г.) използва музика на английския композитор
Джон Стафорд Смит от 1790 г. При това през 1814 г. тази музика е приспособена
за американска патриотична песен със заглавие „Star Sprangled Banner“, която навръх 3
март (!) 1931 г. се превръща в… национален химн на САЩ. Ако някой изсипе всичко
това в ушите на танцуващите хоро, те сигурно биха наченали минимум подписка за
провеждане на референдум за въвеждане на смъртно наказание за престъпления
срещу патриотизма.
Но ако за далечната история може да се поспори, то дълбоката връзка между политическия живот в САЩ и този в България в днешни дни, изглежда, не подлежи на съмнение. Може би затова например много от преките и косвени участници в погрома, извършен миналата седмица пред Народния театър (от редови членове на шпиц-командите на Нешка Робева, та чак до гореспоменатия Костадин Костадинов) неуморно премятаха из устите си името на новоизбрания американски президент в поредица от коментари, които могат да се обобщят накратко така: „Тръмп вчера спечели, ние сме окрилени и сега ще видите вие!“. В този дух (и вероятно също „окрилен“) даже социологът Андрей Райчев възкликна по БНР: в България най-сетне може да се очаква „нормализация по подобие на Тръмп в САЩ“.
Е, ако погромът пред Театъра е първото изявяване на тази „нормализация“ на местна почва, то Господ да ни е на помощ. Но и аз мисля, че това, което се случва в САЩ, в решителна степен предопределя това, което ще се случва у нас. Затова за нас е изключително важно да осмислим в пълнота американските избори: какво показва техният резултат, какви са причините за него, какви са възможните му последствия за днешна България.
Какво показва резултатът от американските избори?
Според родения в СССР американски писател Гари Щейнгарт (Игор Семьонович Щейнгарт), автор на романа Абсурдистан (2006 г.), резултатът от изборите показва, че: „Те ядат котките, те ядат кучетата“ се оказа по-ефективно послание от „Нека ви помогна да закупите първата си къща“. Става въпрос за добила популярност (и очевидно безумна) реплика на Доналд Тръмп от неговия единствен дебат с Камала Харис (10 септември), която Щейнгарт противопоставя на едно от водещите послание в предизборните речи на Харис. Тази афористична преценка бързо се превърна в антирепубликанско следизборно знаме в социалните мрежи у нас и не само, но според мен тя е наивна, надменна и невярна. Наивна е, защото по детински начин свежда цялата текуща динамика на американския политически живот до борба за надмощие между „глупави“ и „умни“ американци; надменна е, защото скришом утвърждава, че в тази борба са победили оглупелите – и даже че американците може би са фатално оглупели; тя е и невярна, защото изказването на Тръмп за кучетата и котките всъщност никога не е било във фокуса на неговата кампания като предизборно „послание“. Впрочем въпросното изказване набързо беше извадено с подигравчийски цели от контекста на предизборния дебат (включително и, признавам си, от автора на настоящото четиво). Това не позволи на широката аудитория да си даде сметка, че републиканският кандидат осребри безумието за кучетата и котките за сериозен удар срещу опонентката си, а именно: на последвалата от нейна страна забележка, че подобни изказвания показват защо толкова много високопоставени републиканци са изоставили Тръмп и вече не желаят да работят с него, той отговори, че те не са го изоставили, а са били уволнени заради неспособност да се справят с работните си задължения в Белия дом – нещо, което демократите никога не правят със своите.
Не, в Америка се случи нещо съвсем различно от това, което е в главата на Щейнгарт. За мен то стана напълно очевидно към вечерта (българско време) на 6 ноември, когато Джон Кинг, водещ старши коментатор на Си Ен Ен, разгъна в цялост своята „Magic Wall“ (интерактивна избирателната карта на САЩ), задавайки на софтуера команда да визуализира изборните резултати не просто щат по щат, а избирателен окръг по избирателен окръг в рамките на всички щати. Какво се видя? Огромни територии, може би над 95% от цялата площ на държавата, оцветени в плътно (републиканско) червено; съществена част от тях – бивши демократически окръзи; само миниатюрна част от избирателните окръзи (повтарям – като територия) със запазена демократическа принадлежност, почти всички без изключение – съсредоточени около щатски свръхметрополии. Дори в традиционно „сини“ щати като Калифорния или Ню Йорк демократите губят в много от окръзите извън съответните градски мегацентрове. Републиканският кандидат печели убедително по всички фронтове с напомняща (макар и слабо) за Рейгън победа: 312 срещу 226 гласа в електоралната колегия и 50.4% срещу 47.9% в „народния вот“. Републиканските кандидати печелят горната камара на Конгреса (с минимум 52, засега, от общо 100 места) и, най-вероятно, ще успеят да удържат долната (към момента на завършването на този текст не им достигат 2 гласа до мнозинството от 218, но броенето продължава).
Изглежда, значи, че вече не е достатъчно да се казва, че „Тръмп владее републиканците“. Чрез пълномащабната републиканска победа от 5 ноември 2024 г. Тръмп владее още: Белия дом (т.е. изпълнителната власт); доколкото владее Републиканската партия, той владее и новия републикански Конгрес (т.е. законодателната власт); а може да се каже, че владее и Върховния съд, където от общо 9 върховни съдии неограничени мандати в момента изпълняват шестима републиканци, трима от които – назначени на новия стар президент в предходния му мандат, 2016-2020 г. Накратко, резултатите от американските избори показват, че САЩ днес – тривластието на държавната машина и народът едновременно – това е Доналд Дж. Тръмп.
Какви са причините за този резултат?
Наивно прибързват, струва ми се, онези, които вещаят „край на американската демокрация“. Да не забравяме, че в края на 1780-те бащите основатели са обезпечили новородените „свободни и независими щати (държави)“ с развити до степен на маниакалност „защитни и балансиращи механизми“ (прословутите „checks and balances“), които са в състояние да унищожат още в зародиш амбициите на потенциални бъдещи кандидат-тирани даже от ранга на Джордж III. Не ми се вярва тръмпизмът да носи в себе си толкова мощен антиполитически гений, който да е в състояние да разруши бронята на Американската конституция. Все пак в САЩ федерални избори се организират на всеки две години (за пълен състав на долната камара и за 1/3 от състава на горната камара на Конгреса), а веднъж на четири години се гласува за президент. Партийно-политическо кръвосмешение от Путинов тип във властовите органи на държавата тук е поначало и практически невъзможно. Е, за съжаление същото не може да се каже за държави, които са значително по-млади от САЩ – и като календарна възраст, и като конституционен опит, каквато е например сегашната българска държава…
Но на какво се дължи изборният резултат от миналата седмица, който накара мнозина (според мен – необосновано) да се отчаят за бъдещето на Америка?
Според анализ на американския политически мислител Франсис Фукуяма за Файненшъл Таймс от 8 ноември основните причини са свързани с две тежки изкривявания на класическата либерална идея, които се разгръщат през втората половина на миналия век. Първото изкривяване е „възходът на неолиберализма“ – на поставянето на пазарната свобода на първо място и ограничаването на възможностите на правителствата да се месят; второто изкривяване е свързано с „политиките на идентичността“ или „пробудения (woke) либерализъм“, при който „прогресивната загриженост“ за тегобите на работническата класа е заменена от „целеви протекции“ на правата на по-малки, маргинални групи: мигранти, ЛГБТ и др. Държавната власт, съответно, започва да се прилага все повече за защита на правата на тези маргинални малцинства – за сметка на мнозинствата, у които започва да се трупа неудовлетворение и недоволство.
Ето как обновяващата се левица, пише Фукуяма, е изоставена от традиционните си поддръжници, които започват да търсят и намират подкрепа другаде. Парадоксално, но напълно обяснимо, бившите комунисти във Франция и Италия преливат към лагерите на Льо Пен и Мелони; демократите в САЩ пък окончателно губят връзка с работещите от перифериите, които преливат към MAGA; а днешната демократическа идея се свива все повече до балона на „образованите градски професионалисти“ – малките сини региони на електоралната карта, споменати по-горе. И действително, количествените данни показват, че между 2020 и 2024 г. демократите успяват да увеличат броя на гласоподавателите си (и то с минимален процент) основно в една единствена група: тази на белите образовани жени. Навсякъде, навсякъде другаде преливането на гласове е в безпощадно републиканска посока – латиноси, азиатци, афроамериканци, 18-29, 30-44 и 45-64-годишни и пр. Ето какви са причините за възхода на тръмпизма в днешна Америка, смята Фукуяма; и това е устойчива тенденция, продължава авторът, която носи невъобразимо тежки рискове за политическия ред вътре в САЩ, за световната търговия, особено за Европа и т.н., и т.н.
Позволявам си да оценя това обяснение като правилно, но недостатъчно. А то е недостатъчно, защото не отговаря на главния въпрос, а именно: защо не спечели някой друг, „по-нормален“ републиканец? Защо не спечели Ники Хейли например – тя се представяше толкова добре? Защо точно Тръмп – този имигрант в професионалната политика, който няма нищо общо с почтените републиканци на 1980-те и 90-те като Роналд Рейгън, Джордж Буш (баща и син), Джон Макейн, Мит Ромни?
It’s the media, stupid – и ние действително ще се окажем глупаци, ако не си дадем ясна сметка за това във вихъра на каква медийна революция сме попаднали. Казано съвсем накратко, въпрос на време беше да се появи ловък и харизматичен лидер, който да овладее новите технологични медийни площади. Край тях отдавна вече са струпани недоволстващите „маргинализирани мнозинства“ (по Фукуяма), които от много време не са разговаряли (и не желаят да разговарят) с носталгично-благоприличните политици на 80-те и 90-те (като Хейли например) – естествен продукт на редакционните филтри на (тогавашните) вестници, радио- и телевизионни студиа. Този харизматичен лидер в американския случай се оказа Доналд Тръмп. Но конкретното име няма никакво значение: ако не беше той, щеше да е друг; аудиториите и техните тревоги и неволи – те щяха да са все там и все същите.
България и Европа – накъде?
Една от причините, поради които Европа и Америка формират единно, „евроатлантическо“ културно пространство, е тази, че политическите процеси от двете страни на Океана остават неразривно свързани – и в добро, и в лошо. Казано на популярен език, „здрава“ Америка води до здрава и процъфтяваща Европа; „кихаща“ Америка – до грипозна Европа. Вярно, през 1770-те тази неразривна връзка е вдъхновила първите европейски революционери да се надигнат на борба за „Свобода, равенство, братство!“ – континенталният прочит на откритието на бащите основатели отвъд Океана (за ужас на руския имперски двор), че „всички хора са създадени равни“. През 1870-те българите ще поемат по все същия път всред „напредналите идеи на нашия либерален век“ (по Иван Вазов). Днес обаче е друго. И ако днешна Америка поема по някакъв път, който трябва „да я направи отново велика“, то нещо подобно можем да очакваме и в Европа – след MAGA трябва да се готвим за MEGA. А това най-вероятно означава, че на носталгичния порив на американците към изолация част от европейците ще отговорят с носталгични пориви към дезинтеграция.
Разбира се, Европа не е единна политически и езиково и всичко това няма как да се случи наведнъж. По-вероятно изглежда то да се разгърне в отделни държави и съобразно различни местни контексти. Струва ми са самоочевидно коя от всички държави в рамките на ЕС е сред най-предразположените към развихряне на подобен процес: достатъчно е човек да погледне онези прословути сондажи относно европейските предпочитания в двубоя Харис/Тръмп, където България заема почетното второ място (след Унгария) с 49% срещу 36% в полза на новоизбрания стар американски президент. Това е по-висока подкрепа за Тръмп отколкото дори в Русия с нейните 43%.
Ако проевропейски настроените европейци и българи не си отворят очите за изключително тежката задача, пред която са изправени, не ни чака нищо добро. Както в Америка, така и у нас (в Европа и особено в България) нарастват „недоволстващи мнозинства“ на хора, които смятат (с право или не) себе си за ощетени; както там, така и тук те очакват своите ловки и харизматични лидери. Там вече намериха своя; остава да видим на кого ще попаднат тук. Дано да е демократ, а не някой, комуто се е приискало „да направи България отново велика“ по американски образец и евразийска рецепта; и дано ясно осъзнава, че силата на автентичното политическо слово не се изчерпва нито с майсторските умения за „проверка на фактите“, борба с „дезинформация, подвеждаща информация и фалшиви новини“, нито с „политическа коректност“, хипертрофирала до лоша безкрайност (съжалявам да го кажа, но е точно така). Не, тази сила се състои в нещо много по-просто: в умението да разговаряш със, да се вдъхновяваш от и на свой ред сам да вдъхновяваш (по израза на един мой скъп колега) даже „зарзаватчията зад ъгъла“.
Но как се постига всичко това – и то от демократа? Е, това вече е въпрос за един трилион долара.
