🛈 За Портал "Култура" (26 ноември 2021 г.)
На 12 ноември Форин полиси публикува материал, посветен на третия изборен рунд в България тази година. Неговите автори многозначително отбелязват, че у нас „новите партии изникват по-бързо от всякога и това може да бъде заплаха за стабилността на демокрацията“. Материалът има горчив послевкус: България е посочена за „краен пример“ на държава с изключително къси партийно-политически цикли; новите проекти тук се раждат и умират бързо, а работата все не може да се свърши. Оказва се, значи, че и последните избори у нас не вещаят нищо добро: положението всъщност се е влошило, защото към неизброимите досегашни пороци на българския политически живот се е присъединила и „нестабилността“.
Многобройни нашенски, домашни гласове на убедени песимисти вероятно биха могли да допринесат за усилване на мрачните тонове в тази картина. Според някои от тях например ни очаква изключително трудно съставяне на кабинет заради „програмната несъвместимост“ между евентуалните бъдещи партньори, но и най-вече заради „електоралния канибализъм“ на големите победители от 14 ноември; хора „напускат партиите си, примамени от избелващата като „Вениш“ сила“ на Кирил Петков и Асен Василев. Да, очакват се преговори, но да не се лъжем, казват други: те ще бъдат такива между „победител и победени“ и няма да завършат добре – не и за всички участници. Активността е „изумително ниска“, протестният вот е концентриран в една сила, която е успяла „на практика да изсмуче останалите“. Налице е, при това, „нов патриотичен играч“, който тепърва ще расте – разбира се, „за съжаление“. Безусловният политически провал сякаш е най-очевиден на терена на президентските избори от миналата неделя: предостави ни се невъзможен избор между двама „еднакво отвратителни кандидати“; макар да е ясно, че някой ще бъде избран, това трябва да се случи „с изключително ниска избирателна активност и нищожна подкрепа. Друго вече не можем да направим“. Обхванати от конспиративен фатализъм (сякаш тихомълком прехвърлен от епидемиологичната в политологичната сфера), трети сравниха 22 ноември 2021 г. с 10 септември 1944 г., четвърти обявиха, че е била налице възможност за манипулация на машинния вот и т.н.
Накратко: изглежда, че ситуацията
(отново) е безнадеждна – а може би дори доста по-безнадеждна от обичайното.
Аз също не съм оптимист за това, което предстои; но изобщо не съм песимист по отношение на това, което се случи на изборите. Какво имам предвид?
Първо за липсата на оптимизъм: работата е там, че и аз, редом с някои песимисти, не обичам свръхновите звезди в политиката. Знам добре, че те блясват бързо и силно, но неизменно също бързо угасват. Убеден съм, че малките огньове, които се разпалват дори само от една искра (и устойчиво растат за дълъг период от време), могат да свършат къде-къде по-полезна работа. От потъналите в мрак политически руини, останали край една угаснала свръхнова, от друга страна, се раждат основно чудовища и мършояди. Опасявам се, че 47-то Народно събрание ще ни даде много храна за размисъл в тази посока. Същевременно ми се струва, че България е напът да изгуби малкия огън от прекрасното лято на 2020 г. и това ме тревожи. Затова и не съм оптимист, макар че все пак си запазвам правото да се възрадвам, ако се окаже, че бъркам; дано наистина да бъркам.
Що се отнася до липсата на песимизъм, нека го обясня с една „имунологична“ метафора, която много добре подхожда на времето, в което ни се е паднало да живеем.
От пролетта на тази година не ме напуска усещането, че големите раздели на политическата история на България след 1989 г. могат да се сравнят с преболедувания на различни болести, срещу които впоследствие политическото Тяло придобива своеобразен имунитет[1]. Става въпрос за поредица тежки епизоди политически опит, за които с относителна сигурност може да се твърди, че вероятно никога няма да се повторят – за това, че натрупаният политически опит е спомогнал за изграждане на „естествен имунитет“ срещу такива повторения в бъдеще. Ако човек например се замисли за „гладната Луканова зима“ от началото на 1990-те, за Януарските събития от 1997 г. или за тези от лятото на 2013 г., възможно е да си даде сметка, че тук имаме работа с научени уроци и че в обозримо бъдеще в България със сигурност не може да се очаква още от същото. Политическият процес у нас в този смисъл може да се оприличи на прогресивно натрупване на имунитет в големия политически организъм, който населяваме: в наниз от срещи с остри политически патогени, при които преболедуването завършва със създаването на толкова силна „имунна памет“, че повторно разболяване е невъзможно; все едно сме прекарали нещо като „политическа варицела“.
Разбира се, че някой ще възкликне ядосано: „Прощавайте, но за какви „научени уроци“ говорите?! В какъв смисъл не може да се очаква „още от същото“? Наивно е да се твърди, че през 1990-те ние сме се справили с недоимъка веднъж завинаги, или че историята на най-дълбоки корупционни зависимости по политическите върхове е приключила с протестите от 2013 г. Тези проблеми са ни тормозили преди, все още ни тормозят и ще продължават да ни тормозят занапред. Никакви уроци не са научени!“. Отговарям: да, възможно е в един бъдещ момент да настъпи (например) недоимък със сходен или дори по-тежък мащаб от този на „гладната Луканова зима“ от 1990-те; намирам обаче за съвършено немислим сценарий, при който това се предизвиква от същите причини (свръхзадлъжняла държава, мораториум по дългови плащания, блокиране на държавния внос и износ и пр.), разгърнати в пълната си какофония като едно време. И то не просто защото времето е вече друго и няма как два пъти да се влезе в една и съща река, а защото е налице устойчива „имунна памет“ за точно този комплекс от причини, която не ще позволи той да възникне отново. „Политическият имунитет“, с други думи, работи точно като биологичния: срещу специфичен щам на специфичен „патоген“, но не и срещу неговия общ болестотворен клас.
Ако това наблюдение е вярно, то оттук следва и нещо друго: политическият прогрес у нас, парадоксално, е с ясно изразена регресивна динамика – всяка малка политическа крачка напред стои върху гигантските рамене на преминало заболяване, чието лечение, за щастие, е преминало успешно. Политическото Тяло, образно казано, върви към своето бъдеще гърбом и заднишком – старателно вгледано главно в отминали неуспехи, провали и страдания. Може би затова и в България протестният триумф често се преживява по-скоро като дочакан край на нещо зло, отколкото като начало на нещо добро – като „45 години стигат“ (1990), „Да затворим фабриките за илюзии“ (1997), „Мразя ви безплатно“, „Така повече не може“ (2013), „изчегъртване“ (2021). А може би пак затова в нашата страна устойчиво липсва „гранд“ политически проект, целенасочено устремен към някакво голямо бъдеще? Почти като по Георги Господинов: нещо кара българската политика да се чувства неудобно в настоящето и тя успява да се осъществи пълноценно само когато е вторачена в някакво Минало – в „имунната памет“ за него.
Ето затова съм голям оптимист по отношение на всичко, което се случи на последните избори: защото, както ни прилича по български, успяхме да попълним още една страница в националния „медицински картон“, а заедно с това – да затворим и още един неприятен раздел от най-новата ни история. И какъв беше този раздел? Коя болест успяхме да преболедуваме този път? Преди време се опитах да я опиша в детайли под събирателното заглавие „Джипкокрация и €-филия“. Ами, за това става въпрос; с него се свърши – край, то беше дотук; този път наистина е #Gam€over.
Жалко е, разбира се, когато всичко се свежда само до защита, развита в резултат от преболедувания. Имунната памет е богатство, но и недостатък – както отбелязах, тя пази от специфични щамове на специфични патогени, но не и от разболяване по принцип. А освен да разчита на имунната си система, един здрав политически организъм трябва преди всичко да води здравословен начин на живот: да „спортува“, да се „храни“ добре или да „пази диета“, ако е необходимо – за да може тялото да се пази само и понякога даже изобщо да не се налага да боледува. Само така можем да се надяваме, че някой ден няма да осъмнем с хронични увреждания след поредната политическа болест, с които здравният статус на живия ни политически организъм вече никога не няма да е същият. Но кой ли изобщо ни казва, че такива увреждания всъщност вече не са настъпили? Май и в политиката, точно както в личното си ежедневие, българите не са най-добрият пример за здравословен начин на живот…
Но на убедените песимисти, които посочих в началото, и особено на авторите от Форин полиси, при всички случаи би трябвало да се каже: бъркат онези, които вещаят политически провали в България, докато гледат само към бъдещето. Българската политика прилича по-скоро на здравно досие, което съдържа данни за преминали заболявания. Политическият успех тук често може да се опише като благополучно формиране на имунна памет за даден стар патоген. Това със сигурност може да бъде повод за оптимизъм, така че нека му се порадваме, сега ни е паднало – точно такъв успех, мисля си, преживяваме в момента. Независимо дали ни харесва или не, дължим го на парламентарните и особено на последните президентски избори. Съжалявам, но според мен всичко друго са подвеждащи разсъждения без връзка с реалността в стил: „Аз не харесвам Борисов, обаче“.
[1] В лични разговори многократно сме обсъждали това сравнение с проф. Калин Янакиев, чиято позиция в сходна посока може да се прочете разгърнато тук: https://kultura.bg/web/%d1%82%d1%80%d0%b5%d1%82%d0%b8%d1%8f%d1%82-%d1%86%d0%b0%d1%80-%d1%81%d0%b8-%d0%be%d1%81%d1%82%d0%b0%d0%bd%d0%b0-%d1%88%d1%83%d1%82/
